Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Бард» ООД
- ISBN: 954-585 016-7
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)». Краткое содержание книги:
Но един ден вълшебникът Гандалф и джуджетата на Торин Дъбощит го повеждат на смело и опасно пътешествие до опустошената планина, за да търсят едно старо съкровище.
Тогава се разбира, че малкият разбойник Билбо притежава добро и честно сърце, чуждо на сляпата алчност за злато. А ние всички, малки и големи читатели на тази книга, се стремим да бъдем като тези, които обичаме! Нали?!
Във всеки случай Той не е под влиянието на никаква магия, освен на своята собствена. Живее в голяма дървена къща сред дъбова гора и като хората отглежда рогат добитък и коне, които са не по-малко чудновати от него. Те му прислужват и той разговаря с тях. Не ги използва за храна, нито пък лови и яде диви животни. Притежава множество кошери с големи свирепи пчели и се храни главно е мляко и мед. И също като мечка кръстосва на длъж и шир. Веднъж го видях да седи сам-самичък през нощта на Равноскала, вперил очи в луната, която залязваше зад Мъгливите планини, и го чух как изрева на езика на мечките: «Ще дойде денят, когато те ще загинат, и аз ще се върна отново там!» Ето защо мисля, че произхожда от планините.
Сега Билбо и джуджетата имаха върху какво да размишляват и престанаха да задават въпроси. Предстоеше им все още дълъг път. Изкачваха се бавно по хълмове и се спускаха надолу през долини. Стана много горещо. От време на време пътниците се спираха под дърветата, за да си починат, и тогава Билбо усещаше такъв глад, че беше готов да захруска и жълъди, но за съжаление те още не бяха узрели и не се ронеха по земята.
Някъде подир обяд от двете страни на пътя започнаха да се редят обширни поляни с цветя, така подбрани по видове, сякаш някой ги беше засаждал. Най-много се срещаше детелината — огромни пространства бяха покрити с виолетова детелина, червена детелина, розова детелина и нискостеблена бяла детелина с мирис на мед. Из въздуха се носеше силно жужене й бръмчене. Във всички посоки прелитаха работливи пчели. И то какви пчели! Билбо никога не беше виждал такива.
«Ако някоя от тях ме ужили — мислеше си той, — така ще се подуя, че ще стана двойно по-голям.»
Пчелите бяха по-големи от стършели, а търтеите — от човешки палец. Жълтите ивички, които опасваха черните им телца, грееха като злато.
— Приближаваме — обади се Гандалф. — Навлизаме вече в пчелните пасища.
Скоро пътниците стигнаха до един пояс от високи и много стари дъбове, а след това — и до един жив плет от трънки, през които нито се виждаше нещо, нито някой можеше да се провре.
— Най-добре ще е да почакате тук — каза вълшебникът на джуджетата. — Когато ви повикам или ви подсвирна, тръгнете след мен — сега ще видите откъде ще мина. Но само по двойки, не забравяйте, и то през пет минути. Бомбур е възпълен, така че ще мине за двама. Най-уместно е да дойде последен и сам. Да тръгваме, господин Бегинс! Тук някъде трябва да има порта. — И с тези думи Гандалф пое покрай живия плет, следван от изплашения хобит.
Скоро двамата стигнаха до широка и висока дървена порта, отвъд която се виждаха градини, няколко ниски постройки от неодялани трупи със сламени покриви, плевници, обори, навеси и една дълга и ниска дървена къща. От вътрешната страна на дебелия жив плет се редяха кошери със закръглени като камбанки покриви от слама. Дворът се огласяше от жуженето на исполинските пчели, които прелитаха напред-назад или пълзяха навън-навътре от кошерите.
Вълшебникът и Билбо побутнаха портата, която се отвори със скърцане, и тръгнаха по широката пътека към къщата. Няколко коня с лъскава и загладена козина изприпкаха през тревата и се взряха в новодошлите с умните си очи; после хукнаха в галоп към постройките.
— Отидоха да му кажат, че пристигат непознати — рече Гандалф.
Скоро вълшебникът и спътникът му стигнаха до един вътрешен двор, затворен между къщата и двете й продълговати крила. В средата на двора лежеше огромен отсечен дъб, а окастрените му клони бяха разхвърляни наоколо. Близо до дъба беше застанал едър човек с гъста черна брада и коса, с големи ръце и крака с яки мускули, облечен в широка вълнена дреха без ръкави, дълга до коленете. Облягаше се на голяма брадва, а конете бяха застанали до него, с опрени на раменете му муцуни.
— Аха! Ето ги! — обърна се мъжът към конете. — Не изглеждат опасни. Можете да си вървите! — Сетне се засмя гръмко, остави брадвата на земята и тръгна напред.
— Кои сте вие и какво желаете? — попита той с рязък тон, като се изправи пред посетителите.
Беше много по-висок от Гандалф, а що се отнася до Билбо, той спокойно можеше да мине между краката му, без да докосне с глава ресните на кафявата му дреха.