Владетелят на света
- Автор: Беляев Александр Романович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Траянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на света». Краткое содержание книги:
И очевидно изменил малко ъгъла на лъча, Щирнер изпрати ново мислоизлъчване. Всички, които попаднаха в този лъч в Германия и Франция, наистина обезумяха. Буйна лудост обхвана дори екипажа и пътниците на параход, плаващ покрай брега на Франция. Хората се хвърляха обезумели във вълните, огнярите дигнаха във въздуха котлите, параходът потъна. Болниците за душевно болни се препълниха. Буйно луди ходеха по улиците, нападаха минувачите, всяваха паника. Наложи се да бъдат застреляни някои от най-опасните и силните.
Цяла Европа преживяваше паника. Във Вашингтон цареше необикновено угнетено настроение. Няколкото американциинженери, участници в експедицията, попаднали под въздействието на лъчите на Щирнер и докарани от Франция, произведоха потискащо впечатление. За първи път Америка преживяваше такъв удар, много по-чувствителен за националното самолюбие поради това, че бе нанесен на могъщата държава от един човек, и то европеец.
Наложи се да прекратят временно военните действия и Щирнер почиваше от постоянното огромно напрежение, в което се намираше по време на „боевете“.
X. ИЗДИРВАНЕ НА РАВНОСТОЙНО ОРЪЖИЕ
Зауерови живееха на брега на Средиземно море, в Опидалети, недалеч от Мантон.
Ема имаше основание да се оплаква от мъжа си в своето писмо до Елза. В началото след пристигането Ото Зауер бе много нежен и внимателен към болната си жена. Сам я изнасяше на ръце на просторната веранда, грижливо я настаняваше в креслото и извеждаше детето в количка. Така прекарваха цели дни, любувайки се на лазурното море, изпращайки с поглед минаващите параходи, леките изящни яхти и хидропланите, които бръмчаха надолу по крайбрежието. Те почти не разговаряха, но това беше приятно мълчание на щастливи хора. Понякога Ема протягаше с щастлива усмивка ръка на Зауер, той я стискаше и не я изпускаше от своята.
Южното слънце оказа благотворно влияние върху здравето й. Скоро руменината се възвърна на страните й, силите й нарастваха и след три седмици тя беше вече на крака.
Но не мина много и радостта от оздравяването се помрачи — Зауер почна да се отнася все по-студено към жена си. Когато се събуждаше, тя вече не намираше върху масичката до кревата си свеж букет от росни карамфили, срамежливи теменужки и тъмночервени, уханни рози. Зауер седеше все по-рядко с нея на верандата. И мълчанието им стана тягостно. То вече не ги сближаваше, а ги разделяше.
— Излизаш ли? — тъжно, питаше Ема, виждайки, че Зауер става.
— Не мога да стърча цял ден тук — грубо отговаряше той и отиваше в стаята си или вън от дома.
Веднъж, влизайки неочаквано в стаята на мъжа си, тя завари такава картина.
Зауер седеше до отвореното чекмедже на писалището и гледаше с тъга и нежност портрета на Елза.
Като че тънка игла прободе сърцето на Ема. Тя пламна и поиска да излезе незабелязана. Но Зауер я видя в отражението на голямото огледало. Погледите им се срещнаха. Ема се смути още повече. А Зауер се намръщи, лицето му стана зло. Той хвърли снимката в чекмеджето, затвори го шумно и без да се обръща, гледайки я в огледалото, раздразнено каза:
— Що за маниер да се втурваш в стаята ми, когато съм… зает?
— Прости ми, Ото, не знаех… И тя тихо излезе от стаята… Сърцето на малката Ема беше ранено.
Тя се прибра в своята стая и дълго плака, наведена над люлката на сина си.
— Бедното ми момченце, мъничкото ми! — плачеше тя, като внимателно целуна главицата на детето и няколко сълзи капнаха на косите му.
Вечерта тя не заспа и мисли, мисли… Това никак не подхождаше на малката Ема.
„Ето защо Ото охладня към мен! — мислеше тя, кършейки ръце. — Той обича друга. Тази друга е Елза! Това е толкова естествено. Нали те се обичаха. Как можах да забравя това? Защо се съгласих да стана жена на Зауер? Защо Зауер се ожени за мен, щом обича Елза? Но той обичаше и мен, сърцето ми не се лъжеше. А Елза?…“
Всичко това беше твърде сложно за Ема. Тежките мисли, неразрешимите въпроси се стоварваха върху нея като планинска лавина и отведнъж смазаха нежния цветец на щастието й.
— Ото. Ото! — шепнеше в отчаяние тя и плачеше с безсилни сълзи.
Да се бори? Тя не бе създадена за борба.
На сутринта тя взе решение: написа на Елза същото писмо, което развълнува повече Щирнер, отколкото Елза.
Женският усет подсказа на Ема верния тон на писмото: с нито една дума не спомена за случката със снимката. Тя сподели мъката си с Елза като с приятелка.
С това писмо Ема полусъзнателно постави капан на своята съперница, надявайки се, че тя все някак ще се издаде, ако продължава да обича Зауер.