Владетелят на света

Над широк турски диван висеше сполучливо копие от картина на Грьоз, изобразяваща момиче с характерно „Грьозово“ наивно-лукаво изражение на очите.

Зауер се загледа в тази глава и се намръщи. Тя му напомни за Е ма. Когато се влюби толкова неочаквано в нея, той я сравняваше с Грьозовите момичета.

Редом с главата от Грьоз висяха два пейзажа. На отделна малка масичка беше поставена чугунена статуетка — тя изобразяваше една от конните групи на Клод, стоящи на Аничковия мост в Ленинград.

Малък бюфет, шкаф с огледало, в средата на стаята маса, застлана с чиста покривка, и няколко облечени в кожа стола с високи облегала допълваха обстановката.

Във всичко личеше чистота и грижливост. И това също объркваше Зауер. Седнал в тази стая, човек можеше да си представи, че се намира в Берлин, в Мюнхен, но не и в Москва.

Той си представяше съвсем иначе и руския изобретател. Според Зауер този вид хора трябваше да се отличават с особени черти. Но пред Готлиб и Зауер стоеше скромен на вид, още млад човек, със светли, вчесани назад коси, светли очи, гладко избръснато лице, правилен нос и добре очертана линия на устата. Той бе облечен в тъмнокафява кадифена блуза и панталони, пъхнати в ботуши с тесни кончове.

До него стоеше приветлива и сърдечна жена с бяла блузка.

„Не сме ли сгрешили?“ — помисли Зауер. Но не бяха сгрешили. Гостите се представиха и скоро се завърза оживен разговор.

„И този човек — мислеше Зауер — може би притежава същата могъща сила като Щирнер, но живее и изглежда толкова обикновено. Нима той не се изкушава да използува тази сила за лични интереси, както Щирнер? Да стане необикновено богат, могъщ. Или хората тук действително разсъждават и чувствуват по-другояче?…“

Зауер се помъчи да получи косвен отговор на интересуващия го въпрос.

— Кажете — обърна се той с шеговита усмивка към жената на Качински, — не е ли страшно да имате такъв мъж, който може да внуши на околните всичко, каквото си поиска, на вас например?

Качинска учудено повдигна вежди.

— Защо? Че какво пък може да ми внуши? И на ум не ми е идвало. За опитите той си има лаборатория.

Качински се усмихна.

— Но все пак това е опасна сила — каза малко смутен Зауер.

— Като всяка друга — отговори Качински. — Нобел изобрети динамита, за да облекчи човешкия труд в борбата му с природата — да се взривява гранитът. А човечеството направи от това изобретение най-страшното средство за изтребление. И на огорчения Нобел остана само да основе от „динамитните доходи“ премия на мира, за да изкупи макар и малко своя неволен грях пред човечеството. В този случай Щирнер не е изключение. Той само използува тази нова сила за свои еднолични цели… Всичко зависи от това, в чии ръце се намира брадвата — продължи Качински. — Един сече с нея дърва, друг — човешки глави. Опасността от такова използуване се предвиждаше още преди Щирнер да хвърли ръкавицата на обществото. Когато моите първи опити станаха достояние на широката публика, направо бях обсаден от развълнувани жители. При мен идваха няколко жени и ме уверяваха, че лоши хора вече ги подлагат на внушение от разстояние. Тези нещастни същества се бяха завтекли в отчаянието си при мен и молеха да ги спася от „злите магии“. Една от тях ми разказваше, че някакви студенти от Харковския университет така я „зареждат“ с електрически токове, че когато минавала покрай железните стълбове на уличните фенери, от нея с трясък изскачала искра. „А когато вървя с шушони и копринена шапка — продължаваше тя, — тогава няма искри. Какво да правя? Легна ли да спя, чувствувам как електровълните ме изпълват и чувам глас: «Сега си в нашите ръце!»“ Посъветвах я да се завива с копринено одеяло, а в ръката да държи металически предмет, свързан с радиатора: да се заземи като радиоапарат. След това тя ме уверяваше, че това й помогнало. Щом се „заземявала“, нещо я „свивало“, токът преминавал в земята. Заспивала спокойно. Какво друго можех да направя? Това бяха просто нервно или душевно болни.. Неколцина мъже заплашваха да ме убият, ако почна да прилагам изобретението си.