Владетелят на света
- Автор: Беляев Александр Романович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Траянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Владетелят на света». Краткое содержание книги:
Генералът махна нетърпеливо с ръка, посочвайки оръдията.
Прислугата се зае с подготовката на следващия изстрел, но изведнъж артилеристите се наведоха и останаха неподвижно по местата си, сякаш загубили сили.
— Какво правите? — викна „железният генерал“. — Огън!
Войниците не се помръдваха.
„Железният генерал“ дотича при един от тях и го дръпна за рамото, но войникът сякаш не забеляза това.
„Железният генерал“ започна яростно да ругае и да тропа с крака. Съзнанието му леденееше от мисълта, че Щирнер е жив и вече е пуснал в ход своето невидимо оръжие.
Също тъй неочаквано артилеристите се оживиха и изведнъж почнаха да извъртат в обратна посока оръдията, стоящи на кръгли площадки. Никога досега не бяха вършили това точно така, автоматично и бързо. Зашеметеният генерал не беше успял да дойде на себе си, когато оръдията бяха обърнати и се разнесе залп, един, втори, трети… Залповете не спряха, докато не беше изстрелян целият запас от снаряди. И снарядите летяха един подир друг, носейки смърт на съседните градове и мирните селища.
„Железният генерал“ вече не викаше, не се вълнуваше. Той разбра всичко, разбра, че неговите заповеди са безпомощни пред тази незнайна сила, която сковаваше волята на войниците. Мисълта за катастрофата го съсипа, зашемети го. Сам той се чувствуваше скован от незнайната сила. Отпусна се изнемощял на земята и ниско наведе пребледнялото си лице.
А когато последният залп замлъкна и настъпи звънтяща тишина, генералът извади револвера си от кобура и го доближи до слепоочието си. Някой изби револвера от ръката му.
— Срамно е, ваше превъзходителство! — каза адютантът.
Генералът като че ли дори не забеляза това. Той продължаваше да седи, гледайки тъпо в земята. Наоколо като трупове се валяха падналите от изтощение войници.
Свечеряваше се. Тънкият сърп на луната се промъкваше между валмата облаци по светлото небе. Но хората не виждаха месеца, не чуваха чуруликането на птиците в съседната гора. Те бяха полумъртви.
Само адютантът още бодърствуваше. Той дори намери в себе си сили да изпрати от походната радиостанция телеграма до правителството за изхода от сражението, макар че това едва ли беше нужно: падащите в градове и села снаряди бяха разнесли сами вестта за катастрофата.
— Лошо… — каза тихо адютантът, седна недалеч от генерала на походен стол и запали цигара, като разсеяно гледаше небето.
Неочаквано вниманието му беше привлечено от една точка на хоризонта, която ту се появяваше, ту изчезваше между облаците. Опитното око на адютанта скоро определи, че лети самолет. И очевидно лети право към Берлин. Зад него следваше друг, трети, цяла ескадрила.
„Чии може да бъдат тези самолети? — помисли адютантът. — Ние не сме давали нареждане на нашите летци… Може би военният министър се е разпоредил, като е узнал изхода на сражението? Но да се изпращат хората на сигурна гибел след случилото се, би било безумие…“ — Без да довърши мисълта си, той се приближи до генерала и внимателно докосна рамото му.
— Ваше превъзходителство!
— Да, да… Всичко е свършено! Защо ми взехте револвера, Корф? — спомни си изведнъж генералът. — Дайте ми го. Все едно, няма да преживея този позор.
— Ваше превъзходителство, към Берлин лети самолетна ескадрила.
— Глупости… Дивотии… Сънувате!
— Заповядайте да видите!
Бръмченето на самолетите вече се чуваше ясно във вечерната тишина.
Генералът уморено обърна глава.
— По дяволите! Наистина! Глупци! Само това оставаше. Запитайте по радиото чии са?
Адютантът изпрати радиограма, но нито един самолет не отговори.
Генералът започна да ругае: съвземаше се. „Най-сетне дойде на себе си!“ — усмихвайки се, помисли адютантът.
Генералът бързо се изправи на крака и някак целият потрепера, като че ли го бяха облели с ободряващ студен душ.
— Имате млади очи, Корф, не виждате ли чии са самолетите?
Самолетите вече бяха достатъчно близко, но летяха на значителна височина, а поради сгъстилите се облаци бързо се стъмваше. Над мястото на канонадата се надигаше буря. Вятърът се усили. Той люлееше самолетите, но очевидно водени от опитна ръка, те се справяха с вятъра…
— Трудно е да се разбере…
— Осветете самолетите с прожектори.
След няколко минути ярки лъчи заляха самолетите. Генералът и адютантът се въоръжиха с бинокли.
— Или сънувам — каза генералът, — или…
— Не сънувате. Съвършено ясно виждам… Това са американски самолети.
— От час на час става все по-лошо! — Генералът тежко се отпусна на стола и като сложи бинокъла върху коленете си, дълго гледа отдалечаващите се самолети.