Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Елизабет се обърна.
— Откога впрочем не сме се виждали?
— От сто години. Тогава бяхме деца и нямаше война.
— А сега?
— Сега сме вече стари, без да имаме опита на възрастта. Стари и цинични, обезверени и понякога тъжни. Но не толкова често.
Тя го погледна.
— Истина ли е това, което казваш?
— Не. Но кое е истина? Ти знаеш ли? Елизабет поклати глава.
— Трябва ли нещо непременно да е истина? — запита тя след това.
— Вероятно не. Защо?
— Не зная. Но може би щяхме да имаме по-малко войни, ако едните не искаха на всяка цена да убедят другите в собствената си истина.
Гребер се усмихна. Думите й звучаха някак особено.
— Търпимост — каза той. — Като че ли това е, което липсва най-много.
Елизабет кимна с глава. Той отново напълни чашите.
— Да пием за търпимостта! Едва ли околийския водач, който ми подари бутилката, е преследвал подобна цел. Но именно заради това да пием за търпимостта.
Той изпи чашата си до дъно.
— Ще пием ли още по една? — запита той.
Елизабет разтърси глава от силния алкохол.
— С удоволствие — каза тя след това.
Той напълни отново чашите и сложи бутилката на масата. Водката беше силна, бистра и неподправена. Елизабет постави чашата си на масата.
— Ела — каза тя. — Ще ти покажа един образец на търпимост.
Тя го поведе през преддверието и отвори една врата.
— В бързината госпожа Лизер е забравила да заключи. Ела да видиш стаята й. Не злоупотребявам с доверието й. Когато ме няма, тя постоянно тършува из моята стая.
Част от стаята на госпожа Лизер беше мебелирана по най-обикновен начин. Но на стената срещу прозореца, поставен в дебела рамка, бе закачен голям цветен портрет на Хитлер, обкичен наоколо с елхови клонки и венци от дъбови листа. Под него, на една маса покрита с голямо знаме с пречупен кръст, бе сложено луксозно издание на „Моята борба“, подвързано с черна кожа и вдлъбнат хитлеристки знак. От двете страни бяха поставени сребърни свещници, а до тях снимки на фюрера: едната — с овчарско куче в резиденцията му в Берхтесгаден, а другата — с облечено в бяло детенце, което му поднася цветя. Няколко партийни ками и почетни значки допълваха картината.
Гребер не се изненада особено. Подобна украса бе виждал често. Култът към един диктатор се превръща лесно в религия.
— На това място ли пише доносите си? — запита той.
— Не, Там, върху бюрото на баща ми.
Гребер се отправи към бюрото — старомодна мебел със затворен капак-ролетка.
— Заключено е — каза Елизабет. — Не може да се отвори. Опитвала съм се няколко пъти.
— Тя ли направи донос за баща ти?
— Не зная дали точно тя. Откакто го затвориха, не съм чувала нищо за него. По това време тя живееше вече тук с детето си. Разполагаше само с една стая. Когато откараха баща ми, получи и двете негови стаи.
— Мислиш ли, че го е направила заради това? — запита Гребер.
— Защо не? Понякога шпионират и за по-дребни неща.
— Да, това е така. Но ако се съди по този олтар, като че ли тази жена действително е фанатичка.
— Ернст — каза горчиво Елизабет. — Вярваш ли наистина, че фанатизмът и личните облаги не могат да вървят ръка за ръка?
— Разбира се. И то много често. Чудно, че това често се забравя. Но има втълпени глупости, които човек повтаря наизуст. Светът не е разделен на рафтове с етикети. А човекът — още по-малко. Вероятно тази усойница обича детето си, мъжа си, цветята и всичко благородно в живота. Знаеше ли тя нещо, въз основа на което да оклевети баща ти, или чисто и просто е съчинила сама доноса?
— Баща ми беше добродушен и непредпазлив, отдавна го наблюдаваха. Но не всеки е в състояние да мълчи, когато цял ден слуша партийни речи в собственото си жилище.
— Предполагаш ли какво е могъл да каже? Елизабет вдигна рамене.
— Той не вярваше, че Германия все още може да спечели войната.
— Мнозина вече не вярват това.
— И ти ли?
— И аз. А сега да напуснем стаята. Остава сатаната да те намери тук, кой знае какво би направила. Елизабет се усмихна.
— Не се страхувай. Няма да ни изненада. Сложила съм резето на външната врата. Не може да влезе.
Тя отиде до вратата на стаята и дръпна резето. „Слава Богу — помисли си Гребер. — Може би е мъченица, но поне е внимателна и не страда от предразсъдъци.“
— Тук мирише на гробища — каза той. — Сигурно от проклетите дъбови листа. Ела да пийнем още по чаша.
Той напълни чашите.
— Сега вече зная защо се чувствуваме стари — каза той. — Защото сме видели премного мръсотия. Мръсотия, натрупана от хора, които са по-възрастни от нас и които би трябвало да имат повече разум от нас.