Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
Той хвърли поглед към развалините. Зеленото кресло бе изчезнало. Някой го бе задигнал. Полузатрупани, на същото място се показваха няколко вестника. Той се покачи по тухлите и ги измъкна. Бяха стари вестници. Изпълнени с победи и гръмогласни заглавия, пожълтели, изпокъсани и мръсни. Хвърли ги настрана и продължи да търси. След малко между две греди намери малка книжка — жълта, смачкана и с разтворени страници, като че ли някой току-що я бе чел. Измъкна я и я позна. Негов учебник. Обърна на първата страница и видя името си. Буквите бяха вече избелели. Почеркът беше неговият, вероятно когато е бил на дванадесет или тринадесет години.
Учебник по вероучение. Книга със стотици въпроси и съответните отговори. Страниците бяха с петна, на някои имаше бележки, написани от самия него. Той се вглеждаше в тях безучастно. За момент му се стори, че всичко заигра пред него, но не можеше да си даде сметка кое точно — дали разрушеният град със спокойното седефено небе над него, или малката жълта книжка в ръцете му, която даваше отговор на всички въпроси, които вълнуваха човечеството.
Той сложи учебника настрана и продължи да търси. Но напразно. Не намери нито други книги, нито каквито и да било останки от жилището на родителите си. Не можа да си обясни как малката книжка е попаднала тук. Те живееха на втория етаж и вещите им трябваше да се намират някъде дълбоко под развалините. По всяка вероятност тя, като по чудо, е отхвръкнала от тласъка на експлозията високо във въздуха и след това бавно е паднала на земята. „Подобно на гълъб — помисли си той. — Като самотен бял гълъб, символ на сигурност и мир, спускащ се бавно в изпълнената с огън, пушек, задух, викове и смърт нощ, и носещ на крилете си ясни отговори на всички въпроси.“
Той постоя известно време сред развалините. Появи се вечерен вятър и запрелиства страниците на книгата, сякаш някое невидимо същество я четеше. „Господ е великодушен — бе написано в нея — всемогъщ, всезнаещ, всемъдър и безкрайно добър и справедлив.“
Гребер попипа с ръка бутилката „Арманяк“, която му бе дал Биндинг. Отпуши я и отпи една глътка. След това излезе на улицата. Учебникът по вероучение остана там, където си беше.
Нощта бе паднала. Никъде не се виждаше светлина. Гребер пресече „Карлсплац“. На единия ъгъл на бункера щеше за малко да се сблъска с някого. Беше един млад лейтенант, който бързаше нанякъде.
— Защо не внимавате — схока го ядосано офицерът. Гребер го погледна.
— Добре, Лудвиг — каза той. — Друг път ще бъда по-внимателен.
Лейтенантът се загледа в него. След това на лицето му се разля широка усмивка.
— Ернст, ти ли си? Беше Лудвиг Велман.
— Какво правиш, в отпуска ли си?
— Да, а ти?
— Моята се свърши. Тъкмо отивам на гарата. Затова съм се забързал толкова.
— Как изкара?
— Горе-долу! Нали знаеш! Но следващия път ще постъпя другояче. Никому няма да се обаждам и ще замина за където и да е, но само не в къщи!
— Защо?
Велман направи гримаса.
— Семейството, Ернст! Родителите! Нищо не става! Развалят на човека цялата отпуска! Откога си тук?
— От четири дни.
— Почакай! И ти ще го разбереш.
Велман се опита да запали цигара. Вятърът духна клечката кибрит. Гребер му подаде запалката си. Пламъкът освети за момент слабото му енергично лице.
— Мислят, че сме още деца — каза той и изпусна кълбо дим. — Ако поискаш да излезеш някоя вечер, веднага ти се правят кисели физиономии. Трябва да прекарваш времето си само с тях. За майка ми съм все още тринадесетгодишен. Първата половина от отпуската ми ме потопи в сълзи, за това че съм си дошъл, а втората — за това, че трябва да си отивам. Какво можеш да направиш при такова положение?
— А баща ти? Той поне е бил на фронта през първата война.
— Изглежда, че е забравил. Поне една част от службата си. За стария аз съм герой. Горд е с моите тенекийки и иска постоянно да се показва с мен. Трогателен старик от миналия век. Не ни разбират, Ернст. Внимавай и твоите да не те усетят.
— Ще внимавам — каза Гребер.
— Разбира се, те имат най-добри намерения. Всичко е от грижи и любов и именно това е лошото. Не можеш нищо да направиш. Веднага се чувствуваш пред самия себе си като закоравял престъпник.