Време да се живее и време да се мре

Отправи се към „Карлсплац“ и седна на една пейка. Пред него се издигаше като огромна допотопна костенурка бункерът на противовъздушното скривалище. По-разумни хора се промъкваха като сенки в него, за да прекарат нощта. От околните храсти тъмнината прииждаше на вълни.

Гребер седеше безмълвно на пейката. Преди час той не бе и мислил да види отново Елизабет. Ако я беше намерил в къщи, сигурно щеше да й даде водката и щеше да си отиде. Но сега, след като не я бе намерил, чакаше с нетърпение да стане седем часа.

Елизабет му отвори сама вратата.

— Не очаквах да те видя — каза той изненадан. — Очаквах да ме посрещне змеят, който пази входа.

— Госпожа Лизер не е в къщи. Отиде на едно събрание на женската организация.

— В бригадата на ниските токове. Разбира се! Именно там й е мястото. Гребер се огледа.

— Тук изглежда съвсем другояче, когато нея я няма.

— Изглежда другояче, защото в преддверието свети — отвърна Елизабет, — Винаги паля лампата, когато я няма.

— А когато е тук?

— Когато е тук, се пести. От патриотизъм. Стоим на тъмно.

— Вярно — каза Гребер, — най-много им се иска да ни държат на тъмно.

Той извади бутилката от джоба си.

— Донесох ти малко водка. Подарък от избата на един околийски водач. Мой съученик. Елизабет го погледна.

— Такива ли съученици имаш?

— Да. И ти имаш квартиранти по принуждение. Тя се усмихна и взе бутилката.

— Трябва да видя дали ще се намери тирбушон.

Тя тръгна към кухнята и той я последва. Видя, че е облечена с черен пуловер и тясна черна пола. Косата й бе привързана към тила с дебел светлочервен вълнен конец. Елизабет имаше прави, едри рамене и тесни бедра.

— Не намирам тирбушон — каза тя и затвори чекмеджето. — Изглежда, че госпожа Лизер не пие.

— Като я гледа, човек ще каже, че само с пиене се занимава. Но тирбушон не ни е необходим.

Гребер взе бутилката, разчупи восъка по гърлото й и силно я удари два пъти в бедрото си. Тапата изскочи навън.

— Така става тази работа между военни — заяви той. — Имаш ли чаши? Или да пием от шишето?

— Имам чаши в моята стая. Ела.

Внезапно Гребер изпита радост, че е дошъл. Поне няма да бъде сам тази вечер.

Елизабет взе от етажерката до стената две високи винени чаши. Гребер разглеждаше стаята. Като че ли не беше същата. В нея имаше легло, няколко кресла със зелени калъфи, библиотека и едно бюро в стил Бидермайер3. Стаята изглеждаше старомодна и изпълнена със спокойствие и тишина. В съзнанието му тя бе останала по-безредна и по-неприветлива. „Вероятно това впечатление е било под влиянието на воя на сирените“ — помисли си той. Този вой обръщаше всичко наопаки. И самата Елизабет не беше същата като миналия път, въпреки че видът й не беше старомоден и че у нея не се забелязваше особено спокойствие.