Време да се живее и време да се мре
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Матей Чернев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Време да се живее и време да се мре». Краткое содержание книги:
— Изпий я!
Тя отпи една глътка и му върна чашата.
— Изпий я до дъно — каза той. — Имаме само една вечер. Пий за каквото искаш, за нашия проклет живот или за това, че сме още живи — обаче пий! След разходката в мъртвия град това ни е необходимо. Изглежда, че изобщо това ни е необходимо.
— Добре, пия за всичко, което каза.
Той напълни чашата отново и я изпразни на един дъх. Приятна топлина се разля по него, но той все пак чувствуваше познатата му пустота. Пустота без болка, без надежда.
Напълни отново чашата наполовина и отпи малко. След това я постави между себе си и Елизабет. Тя бе качила крака на пейката и обгърнала коленете си с ръце. Младата шума на кестените изглеждаше почти бяла на лунната светлина — като че ли рояк пролетни пеперуди се бяха залутали из нея.
— Как всичко изглежда черно — каза тя и посочи града. — Черно, въглен.
— Не гледай натам. Обърни се. На другата страна не е така.
Пейката се намираше на най-издигнатата точка на височината. От другата страна хълмът бавно се спущаше надолу — към полето, към лунните пътеки, алеите с тополи, кулата на селската черква, по-нататък — към гората и сините планини на хоризонта.
— Истински покой — каза Гребер. — Колко естествено е всичко това, нали?
— Естествено е. Ако човек може да се обърне и да забрави другото!
— Човек се научава и на това.
— Ти научил ли си се?
— Разбира се — каза Гребер. — Иначе нямаше да ме има на този свят.
— Бих искала и аз да мога. Той се засмя.
— Ти отдавна вече можеш. Животът иска своето. Той черпи сили отвсякъде, откъдето може. А във време на опасност не знае нито слабост, нито сантименталност.
Той помести чашата към нея.
— И това ли е част от него? — запита тя.
— Да. Поне тази вечер на всяка цена. Той я гледаше как пие.
— Нека известно време да не говорим за войната — каза той.
Елизабет се облегна назад.
— Да не говорим за нищо.
— Добре.
Те седяха и мълчаха. Околността постепенно се оживяваше с всички тихи шумове на нощта. Лекият вятър, който носеше дъха на горите, крясъкът на кукумявките, трептенето на тревата и безкрайната игра между облаците и светлината не само не нарушаваха тишината, но я правеха още по-плътна. И тя сякаш придобиваше обем, обгръщаше ги все повече и проникваше в тях с всяко вдишване; и самият им дъх ставаше част от нея. Тя разтваряше всичко в себе си, галеше нежно, не беше вече чужда, а унасяше като някакъв далечен приятен сън. Елизабет се раздвижи. Гребер трепна и се огледа.
— Представи си, бях заспал.
— И аз също.
Тя отвори очи. Бледата светлина се събра в тях като във фокус и ги направи съвсем прозрачни.
— Отдавна не съм спала така — каза тя с учудване. — Лягала съм си винаги при светлина и със страх от тъмнината и внезапното събуждане — не така, както сега…
Гребер седеше мълчаливо до нея. Нямаше и намерение да я разпитва. Във времена, в които събитията се гонят, любопитството е затъпено. Той само се учудваше, че е така спокоен, че бе успял да заспи така крепко, че сънят му приличаше на подводна скала, обрасла с водорасли. За първи път след пристигането си от Русия той се бе отпуснал. Тихо, благотворно спокойствие бе проникнало в него — подобно на прилив, който за една нощ е залял с благодатта си изсъхналите празнини на неговия живот.
Те се спуснаха към града. Улицата ги пое отново. Лъхна ги пак студената миризма на стари пожарища, а затулените черни прозорци ги придружаваха като процесия от катафалки. Елизабет потрепери.
— По-рано къщите и улиците бяха изпълнени със светлина и това ни се струваше нещо съвсем обикновено. Бяхме свикнали с него. Едва сега знаем какво сме загубили…
Гребер вдигна очи. Небето беше ясно й безоблачно, нощта — добра за нападение. Заради това тя му се виждаше прекалено светла.
— Така е почти в цяла Европа — каза той. — Само Швейцария нощем била още потънала в светлина. Светлината показвала на летците, че са над неутрална страна. Един мой приятел, който е бил с ескадрилата си във Франция и Италия, ми е разказвал, че Швейцария прилича на остров от светлина — от светлина и мир, защото едното не може без другото. Наоколо й — Германия, Франция, Италия, Балканите, Австрия и всички други страни, които участвуват във войната, били пустинни и тъмни, сякаш върху тях били хвърлени гигантски савани.
— Получили сме светлината в дар и тя ни е направила хора. Ние обаче я убиваме навсякъде. Превърнахме се отново в пещерни хора — каза Елизабет прочувствено.
„Наистина, дали тя ни е направила хора?“ — се запита Гребер мислено. Струваше му се, че в това има нещо пресилено. Изглежда Елизабет бе склонна към преувеличения. А може би и имаше право. Животните нямаха светлина. Нито светлина, нито огън, нито бомби.