Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Самият Колин толкова се страхува от това, че го е страх да седне — каза Мери. — Казва, че непрекъснато мисли за тези неща и ако усети, че му излиза буца, ще полудее и ще крещи до смърт.
— Ама той не бива само да лежи и да си мисли такива работи — рече Дикън. — Никое момче няма да оздравее, ако си мисли за подобни неща.
Лисицата лежеше на тревата до него и от време на време го поглеждаше, за да я погали. Дикън се наведе, помилва я нежно и по вратлето и се замисли. След малко вдигна глава и се огледа наоколо.
— Когато за пръв път влязохме тук, всичко изглеждаше сиво. А сега погледни и ми кажи, не виждаш ли разлика?
Мери се озърна.
— Я! Сивата стена се променя! — възкликна тя. — Сякаш по нея пълзи зелена мъгла и я обгръща в зелен воал.
— Да — потвърди Дикън. — И ще става още по-зелена и по-зелена, докато сивото напълно изчезне. Познай какво си мислех?
— Знам, че е нещо хубаво — рече Мери нетърпеливо. — Сигурно нещо за Колин.
— Мисля, че ако и той е тук навън, няма да търси буци по гърба си, а ще гледа как разцъфтяват пъпките на розовите храсти и сигурно ще му бъде по-добре — обясни Дикън. — Чудя се дали не можем да го накараме да дойде тук и да полежи под дърветата в количката си.
— И аз все за това мисля. Мисля си го всеки път, когато говоря с него — каза Мери. — Чудя се само дали ще може да пази тайна и дали ще можем да го доведем тук, без да ни види някой. Мисля, че ти би могъл да буташ количката му. Докторът е казал, че той трябва да диша чист въздух. Ако Колин пожелае да го изведем навън, никой няма да посмее да не изпълни заповедите му. Той не иска да излиза заради другите хора, а сега всички ще са доволни, ако той излезе с нас. Може да нареди на градинарите да стоят надалече, така че няма да ни открият.
— Ще бъде добре за него, казвам ти — рече Дикън. — Ние няма да мислим за това, че не е трябвало да се ражда. Ще бъдем само две деца, които гледат градината, а той ще бъде третият. Две момченца и едно момиченце ще се радват на пролетта. Казвам ти, това е по-хубаво от всички лекарства на света.
— Той лежи толкова отдавна в стаята си и понеже винаги се е страхувал за гърба си, е станал малко особен — предупреди го Мери. — Знае много неща от книгите, но нищо повече. Казва, че е бил много болен, за да забелязва нещата около себе си и мрази да излиза навън, мрази градините и градинарите. Но обича да слуша за тази градина, защото е тайна. Не посмях да му кажа много, но той иска да я види.
— Някой ден непременно ще го доведем тук — каза Дикън. — Аз съм достатъчно силен, за да бутам количката. Видя ли как работят червеношийката и другарчето й, докато ние седим тук? Гледай, кацнала е на онзи храст и се чуди къде е най-добре да сложи клончето, което държи в човката си.
Той подсвирна тихичко и червеношийката обърна въпросително глава, като продължаваше да държи клончето. Дикън й заговори, както правеше Бен Уедърстаф, но неговият тон беше като на приятелски съвет.
— Където и да го сложиш, все е добре. Ти си научена как да строиш гнездо, още преди да излезеш от яйцето. Продължавай така. Нямаш време за губене.
— О, колко обичам да те слушам, като говориш на червеношийката! — засмя се щастливо Мери. — Бен Уедърстаф все й се кара или й се подиграва, а тя подскача наоколо и сякаш разбира всяка дума. Знам, че й е приятно. Бен Уедърстаф казва, че е толкова суетна, че предпочита камъни да хвърлят по нея, отколкото да не я забелязват.
Дикън се засмя и продължи да говори.
— Знаеш, че няма да те притесняваме — каза той на червеношийката. — И ние самите сме като диви животни. И ние си строим гнездо. Гледай да не ни издадеш.
И макар че червеношийката не отговори, защото човката й бе заета, Мери знаеше, че когато отлетя с клончето към своя ъгъл, тъмните й блестящи като роса очи говореха, че за нищо на света няма да издаде тайната им.
ГЛАВА 16
— НЯМА! — КАЗА МЕРИ
Тази сутрин имаха много работа и Мери се върна късно в къщи. Тя толкова бързаше да се върне в градината, че съвсем забрави Колин. Едва в последния миг се сети да помоли Марта:
— Кажи на Колин, че не мога да отида да го видя. Имам много работа в градината.
Марта доста се уплаши.
— О, мис Мери — рече тя. — Той може да се разстрои, ако му кажа това.
Но Мери не се боеше от него като другите хора, а и не беше свикнала да се жертвува за никого.
— Не мога да остана. Дикън ме чака — отвърна тя и изтича навън.
Следобедът беше още по-приятен и изпълнен с повече работи. Градината беше вече изчистена от почти всички плевели. Подрязаха повечето рози и разкопаха около тях. Дикън си беше донесъл лопатата от къщи и бе показал на Мери как да използува градинските си инструменти. Ясно беше, че макар и да не станеше „градинарска градина“, това прекрасно диво място щеше да се покрие с цвят до края на пролетта.