Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Прекрасен ангел! — каза Колин подигравателно. — Едно просто селянче от ливадите.
— Той е по-добър от един прост раджа — отвърна Мери. — Хиляди пъти по-добър!
Тъй като беше по-силна от него, Мери започна да надделява. Всъщност Колин никога досега не бе спорил с човек като себе си и, общо взето, това беше полезно за него, въпреки че нито той, нито Мери го съзнаваха. Колин обърна глава на възглавницата, затвори очи и една голяма сълза се отрони и потече по бузата му. Той започваше да изпитва жалост към себе си, но не и към другите.
— Аз не съм такъв егоист като тебе, защото съм винаги болен и съм сигурен, че на гърба ми излиза буца и скоро ще умра — добави Колин.
— Няма! — отвърна Мери без никакво съчувствие.
Той отвори широко очи от негодувание. Никога не бе чувал такова нещо. Беше едновременно ядосан и доволен — ако човек може да бъде и двете в един момент.
— Няма ли? — извика той. — Ще умра! Ти знаеш, че ще умра! Всички казват така.
— Не вярвам — каза кисело Мери. — Ти го казваш само за да накараш хората да те съжаляват. Мисля, че дори се гордееш с това. Не вярвам! Ако беше някое добро момче, можеше и да е истина, но ти си отвратителен!
Въпреки болния си гръб Колин седна на леглото разярен, сякаш беше съвсем здрав.
— Излез от стаята! — изрева той, грабна една възглавница и я хвърли по нея. Не беше достатъчно силен, за да я метне по-далече, и възглавницата падна в краката й.
Но лицето на Мери остана невъзмутимо като на статуя.
— Отивам си — извика тя. — И няма да се върна! Когато стигна вратата, тя се обърна и му каза:
— Щях да ти разказвам много хубави неща. Дикън доведе лисичето и враната си и щях да ти разправям за тях. Сега няма нищо да ти кажа!
Мери излезе и затвори вратата след себе си. Тя много се учуди, като видя там дипломираната медицинска сестра, която сякаш беше подслушвала, но още повече се учуди, като забеляза, че сестрата се смее. Тя беше едра, хубава млада жена, която не би трябвало изобщо да става медицинска сестра, тъй като не можеше да понася болни и винаги намираше някакво извинение да остави Колин на Марта или на някой друг, който да я замести. Мери никак не я харесваше, затова спря и я загледа как се кикоти, закрила уста с кърпичката си.
— Защо се смееш? — попита тя.
— Смея се на вас двамата — отговори сестрата. — Това е най-хубавото, което можеше да се случи на това болнаво, разглезено същество. Имаше нужда да се сблъска с някой, който е разглезен като него. — И тя отново се разсмя, закривайки уста с кърпичката си. — Ако имаше една лоша сестричка, с която да се спречква, това щеше да го спаси.
— Той ще умре ли?
— Не зная и ми е все едно — отвърна сестрата. — Истерията и лошият му нрав са половината от болестите му.
— Какво значи истерия? — попита Мери.
— Ще видиш, ако изпадне в нервна криза след всичко това, но във всеки случай сега поне има защо да е истеричен и аз много се радвам.
Когато Мери се върна в стаята си, нищо не бе останало от настроението, с което беше дошла от градината. Тя беше сърдита и разочарована, но не изпитваше никакво съжаление към Колин. Беше чакала с нетърпение да му разкаже толкова много неща и дори щеше да се опита да реши дали може да му повери голямата тайна, но сега напълно промени решението си. Няма никога да му каже. Нека си стои в стаята без чист въздух. Ако ще да умре. Така му се пада. Мери беше толкова сърдита и ожесточена, че няколко минути почти забрави Дикън и зеления воал, който обгръщаше всичко, и лекия ветрец, който духаше откъм ливадите.
Марта я чакаше и загрижеността на лицето й бе отстъпила място на интерес и любопитство. На масата имаше едно дървено сандъче, чийто капак беше свален и вътре се виждаха красиви пакети.
— Мистър Крейвън ти ги изпраща — каза Марта. — Май че са книги с картинки.
Мери си спомни какво я бе попитал той, когато отиде в стаята му. „Искаш ли нещо? Кукли, играчки, книги?“
Тя отвори един пакет, като се чудеше дали не е изпратил някаква кукла и какво да прави с нея, ако й е изпратил. Но не беше кукла. Вътре имаше няколко хубави книги като тези на Колин. Две от тях бяха за градини и бяха пълни с картинки. Имаше две-три игри и една красива малка папка за писма със златен монограм, златна писалка и златна мастилница.
Всичко беше толкова хубаво, че радостта започна да прогонва гнева от ума й. Тя не очакваше, че чичо й ще се сети за нея, и малкото й студено сърце се стопли.
— Ръкописни букви пиша по-хубаво, отколкото печатни — каза Мери, — и първото, което ще напиша с тази писалка, ще бъде едно писмо, за да му благодаря.
Ако не бяха се скарали с Колин, тя веднага щеше да изтърчи да му покаже подаръците. Щяха да разглеждат картинките и да четат градинарските книги, а може би щяха да опитат да играят някаква игра и на него щеше да му е толкова забавно, че нямаше вече да мисли за умиране и нямаше час по час да опипва гърба си и да гледа има ли подутина. Мери не можеше да понася начина, по който Колин правеше това. Караше я да се чувствува неудобно и да се плаши, защото самият той винаги изглеждаше така уплашен. Колин казваше, че ако някой ден усети дори съвсем малка подутина, ще бъде сигурен, че гърбицата му е започнала да расте. Нещо, което бе чул мисис Медлък да шепне на сестрата, му бе дало идеята за това. Тайно го бе премислял и то вече не излизаше от главата му. Мисис Медлък бе казала, че гърбът на баща му започнал да се изкривява още когато бил дете. Той не беше споделил с никого, освен с Мери, че повечето от „нервните му кризи“, както ги наричаха, бяха причинени от този таен истеричен страх. Мери го съжали, когато й каза това.