Тай-пан
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #2
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаела Михайлова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Тай-пан». Краткое содержание книги:
За два дена е остарял с десет години, помисли Струан. Сара се стресна и се събуди.
— Здравей, Дърк. — Тя тежко се надигна и се запъти към вратата. 3дравей, Кълъм.
— Как си, лельо Сара?
— Уморена съм, мило. Много уморена. Мразя да съм на кораб. Искате ли чай?
— Не, благодаря.
Роб наблюдаваше Сара с тревога.
— Какво бих могъл да кажа?
— Нищо, Роби. Те са мъртви, ние сме живи и това е.
— Това ли е, Дърк? — Сините очи на Сара гледаха твърдо. Тя приглади червеникавата си коса и опъна дългата си зелена рокля с турнюр. — Това ли е?
— Аха. Ще ни извиниш ли, Сара? Искам да поговоря с Роб.
— Да, разбира се. — Тя погледна мъжа си и го презря за слабостта му. — Ние заминаваме, Дърк. Напускаме Ориента. За добро. Твърдо съм решена. Отдадох на „Струан и компания“ пет години от живота си и едно дете. Сега е време да си вървя.
— Това е мъдро решение, Сара. Напоследък Ориентът не е място за семейства. След година, като застроим Хонконг, е, тогава ще бъде много хубаво.
— За някои може би, но не и за нас. Не и за моя Роди или Карин, или Наоми, или Джейми. Нито за мен. Ние никога няма да живеем на Хонконг. — Тя излезе.
— Купи ли опиум, Роб?
— Купих малко. Похарчих всичките ни пари и заех около сто хиляди — не знам точно колко. Цените не са паднали много. После, хм, загубих интерес.
Ето ни още по-дълбоко в блатото, помисли Струан.
— Защо точно нашето семейство? Това е ужасно, ужасно — каза Роб с измъчен глас. — Защо цялото ни семейство?
— Джос.
— Тегли му една на „джос“. — Роб се втренчи във вратата на каютата. — Брок иска да те види колкото е възможно по-скоро.
— Защо?
— Не каза.
Струан седна и за момент разхлаби ботуша си. Замисли се за Брок. После каза:
— Направих Кълъм съдружник.
— Хубаво — отвърна Роб. Но гласът му беше безразличен. Все още гледаше вратата.
— Татко — обади се Кълъм, — бих искал да ти разкажа за това.
— По-късно, сине. Роб, има още нещо. И друга беда ни сполетя.
— Има нещо, което трябва да ти кажа незабавно. — Роб откъсна поглед от вратата. — Дърк, напускам Ориента със Сара и децата. Със следващия кораб.
— Какво?
— Никога няма да бъда тай-пан и не искам да бъда.
— Напускаш, защото Кълъм е съдружник?
Мисля, че добре ме познаваш. Вярно е, че би трябвало да го обсъдиш с мен, но няма значение. Искам да си отида.
— Защо?
— Смъртта в родината ме накара да се замисля. Сара е права. Животът е твърде кратък, за да се потим и умрем тук. Искам спокойствие. Имаме повече от достатъчно пари. Можеш да откупиш моя дял. Искам да замина със следващия кораб.
— Защо?
— Уморих се. Уморих се!
— Просто си слаб, Роб. Сара пак те е навивала, нали?
— Да, слаб съм. Да, тя пак ме е навивала, но аз съм решен. Прекалено много смърт. Прекалено много.
— Не мога да откупя дела ти. Ние сме в банкрут. — Струан му подаде писмото от банкера. Роб прочете писмото. Лицето му още повече се състари.
— Гръм да ги удари всичките!
— Аха. И все пак сме в банкрут. — Струан опъна ботуша си и се изправи. — Съжалявам, Кълъм, съдружието е безсмислено. Имало е наплив в банката.
Въздухът в каютата като че ли се сгъсти.
— Имаме сто хиляди в Шотландия — каза Роб. — Позволи ми да получа половината от тях, а ти вземи останалото.
— Благодаря, Роби. Това е мъжка приказка.
Роб удари бюрото с юмрук.
— Не съм виновен, че банката е фалирала!
— Аха. Така че не искай половината ни пари, когато всяка стотинка ще ни трябва.
— На теб ще ти трябва, не на мен. Ти ще намериш разрешение. Ти винаги намираш.
— Петдесет хиляди лири няма да стигнат на Сара за пет години.
— Това е моя грижа! Тези пари не са заведени в книгите, така че са си само наши. Ще взема половината. Моят дял от бизнеса струва двадесет пъти повече!
— Ние сме в банкрут! Не можеш ли да си го набиеш в главата? В банкрут!
Вратата на каютата се отвори и влезе малко момиченце със златиста коса. В ръцете си държеше сламена кукла.
Беше се нацупила.
— Здравей, тате! Здравей, чичо Дърк! — Тя се втренчи в Струан. — Аз грозна ли съм?
Струан с усилие откъсна поглед от Роб.
— Какво, Карин, миличко?
— Аз грозна ли съм?
— Не. Не. Разбира се, че не, Карин. — Струан я вдигна. — 0говори такива ужасни неща, скъпичко?
— Ние си играехме на училище на „Рестинг клауд“. Беше Лилибет.
— Лилибет Брок?
— О, не. Тя е най-добрата ми приятелка. Лилибет Еди-коя си.
— Е, добре тогава. Не си грозна. Кажи на Лилибет Еди-коя си, че не е хубаво да се говорят такива неща. Ти си много хубавка.
— О, колко хубаво! — Карин широко се усмихна. — Татко винаги ми казва, че съм хубава, но аз исках да питам теб, защото ти разбираш. Ти от всичко разбираш. — Тя силно го прегърна. — Благодаря ти, чичо Дърк. Свали ме долу. — С танцови стъпки се отправи към вратата. — Радвам се, че не съм грозна.