Тай-пан

— Вие казахте тай-пан. Нарекохте ме тай-пан.

— Добре, вие сте тай-пан. Не сте ли?

Тогава Кълъм си спомни какво бе казал баща му. За радостта и болката от това да си тай-пан. За това, че човек трябва да бъде мъж, да действа сам. За живота и неизбежните битки, които той налага.

Самотата му се изпари. Той погледна надолу към тримата мъже. Безпокойството му се възвърна.

„Лесно е за Аристотел да каже «тай-пан» — помисли той. — А тези тримата? Ти трябва да ги спечелиш на твоя страна. Как? Какво точно каза баща ми? Човек управлява хората с мозъка си и с излъчването си!“ — Той се изправи, като се олюляваше.

— Аз… ще се опитам. За бога, аз наистина ще опитам! Никога няма да те забравя, Аристотел! Никога!

Той тръгна надолу по хълма. Стомахът му се свиваше от притеснение.

Комендантът се задаваше от катера. Те се срещнаха пред вратата.

— Негово превъзходителство иска веднага да ви види.

— Моля, кажете му, че ще го видя веднага щом това е възможно — каза Кълъм със спокойствие, което не изпитваше.

— Той иска да ви види сега!

— Зает съм. Кажете му, че съм зает.

Комендантът се изчерви, отдаде чест, после се отдалечи.

„Какво има в тези документи?“ — попита се Кълъм.

Той събра волята си и застана пред Орлов, Варгас и Гордън Чен.

— Брок изпрати „заповеди“ до кораба ми — каза Орлов.

Той видя кървавите петна по ръцете и ръкавите на Кълъм и потръпна.

— Заповяда да се сведе флага! — продължи той. — Аз и без това щях да го направя веднага след като чух лошата вест. Да изпълнявам ли сега заповеди от него? А?