България или Мафията?
- Автор: Андреев Георги
- Серия: България или Мафията? #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «България или Мафията?». Краткое содержание книги:
Политикът, дошъл на власт, т.е. Станал държавник, се сблъсква с проблеми, които трябва да реши на всяка цена, ако иска да остане на власт. Оказва се, че основният проблем е… Оставането на власт. За да успее, той трябва да бъде умен, хитър, Комбинативен, прагматичен… И това обикновено влиза в конфликт с морала, от името на който дър-жавникът действа. Николо Макиавели дава ценни напътствия за един държавник (П Principe — Принцът): „…Мъдрият владетел не е длъжен да бъде верен на дадената дума, ако с това уврежда на себе си… Никога не липсват причини, за да се прикрие нарушеното обещание… Не е необходимо владетелят да притежава всички добродетели; необходимо е обаче да изглежда, че ги притежава… Когато го слушат и гледат, да прави впечатление на човек, преизпълнен с благочестие, честност, непорочност, човечност, вяра… Всеки вижда как изглеждаш, малцина са, които могат да разберат какъв си… Владетелите трябва да предоставят на други неблагодарните дела, а за себе си да запазват благодатните… Много по-сигурно е владетелят да внушава страх, отколкото да бъде обичан.“ Звучи съвременно, нали? Да не повярваш, че оттогава са изминали пет века!
Разбира се, това не са единствените Качества, които държавникът трябва да притежава. Той е длъжен да си дава сметка какво прави и защо го прави. За да запази властта си, му се налага да посвърши и нещо полезно за държавата и обществото. Но най-важното е, че трябва да защитава интересите на групата (Класата), Която го е поставила на власт. Държавата съществува именно заради привилегиите на тази Класа (елит). Дори абсолютният монарх или диктатор се съобразява с тях, ако не иска да бъде свален. Монархът, загрижен за опазване на династията си, обикновено преследва и дългосрочни цели. Държавникът, чиято власт е в рамките на един мандат, акцентира върху моментните потребности. Това е особено добре изразено в слаборазвити-те страни и най-вече в банановите републики — там дошлият на власт бърза „да си оправи положението“, без да се интересува от последиците от своите действия: „След мен — и потоп!“ Естествено, без да засяга интересите на „спонсорите“ си.
Казаното дотук представя в твърде неблагоприятна светлина и политиците, и държавниците. Може ли да бъде иначе? Досегашният исторически опит на всички народи по-Казва, че не може. Фактически всички държави съществуват, за да обслужват своите привилегировани паразити. Това е залегнало в един от основните технологични принципи на управление: на определена прослойка преднамерено се дават НЕЗАСЛУЖЕНИ ПРИВИЛЕГИИ, поради което тези хора с всички сили защитават политическата власт — падне ли властта, те губят привилегиите си; всяка власт подбира привържениците си измежду хората с по-ограничени интелектуални възможности, но с неограничени амбиции за издигане и привилегии; тъкмо тази измет добива усещане за избраност (елитарност) и вътрешна убеденост, че й се полагат привилегии.
При реалния социализъм в България привилегирована беше номенклатурата, набирана по принципа „да се избере най-лошото измежду лошото“ („лошите“ са послушни и със зъби и лакти бранят привилегиите си). При „демокрацията“ подборът на новите капиталисти се извършва по същия принцип: новата управляваща Класа се формира от бивши номенклатурчици, офицери от ДС, някои реститути, безогледни „обикновени хора“ (получили Куфарчета с пари, ограбени от народа), обикновени пробивни кариеристи и новоизлюпени „професионални демократи“; някои от тях са всичко това едновременно. По този начин всяка власт в България извършва отрицателен подбор на Кадрите си. Това обяснява защо страната ни почти винаги се е управлявала от посредствени и подпосредствени дребно скроени хорица с мегаломански амбиции и защо в морално отношение почти всички „първи хора“ са измет.
Подобен принцип в една или друга степен доминира в целия свят. В по-изостаналите страни той се осъществява буквално. В развитите страни не издигат „най-лошото из-между лошото“, но избират доказано посредствени хора, чиято най-висша морална ценност е собствената им кариера. Поради това сред управляващия елит рядко, и то при екст-ремни ситуации, попадат хора като Наполеон, бисмарк или Дьо Гол. Има и друго: личности като Нютон, фарадей, Бетовен или Айнщайн не се съгласяват да бъдат въвлечени в политиката. Напротив, властогонци като Сталин, Хитлер, Чърчил или Александър Йорданов се стремят към властта като пеперуда към запалена свещ.
Самите политици и държавници, използвайки влиянието си над медиите, упорито разпространяват митове за своята изключителност и незаменимост. Част от митовете не са митове: умелото ръководене на държавата и обществото не е въпрос само на добро желание, а наистина изисква управленска квалификация, която се придобива в-течение на много години, т.е. Управниците трябва да бъдат „професионалисти“ и едва ли не щатни. Това пък означава, че даже да са навлезли в политиката с най-честни намерения, с течение на времето ще образуват своя „професионална“ общност, която обслужва главно себе си (и „спонсорите“, естествено!). За да се избегне това, политиците трябва да се сменят често, което означава да не разбират от работата си. Оттук възниква дилемата кое е по-важно: често сменящи се непокварени и неквалифицирани наивници или постоянна „политическа Класа“ от Компетентни и Корупмирани шарлатани.