Семеен портрет
- Автор: Хаджиев Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Семеен портрет». Краткое содержание книги:
Върнах се към по-предметния спор с доцент Александър: летвичката. Още същата вечер започнах да се упражнявам на тревата. Не беше толкова трудно, колкото ми се стори. И все пак непривичното движение изисква упражнение, мозъчна координация. Не се съмнявах, че физически съм по-издръжлив, по-силен. Той беше само по-техничен.
От тревата минах на пясъка. Отвратително е да подскачаш на ронлива, изчезваща опора. Тя не само те мами и затруднява, тя те подронва психически. Само че аз съм имал работа с пясък, газил съм тиня, вадил съм затънала каруца в гьол. Мама ме е удряла през устата за „не мога“.
Флорина ме видя да подскачам в тъмното. Знаех какво ще последва.
— Що за болест ти е непременно да доказваш на някого, че можеш! Хората те виждат и преценяват!
— Не вярвам да е болест.
— Освен това, че ги дразниш. Добре, утре ще скочиш над тази клечка. Смяташ ли, че ще му стане приятно?
— Искаш да го лаская?
— Изобщо не разбираш какво ти говоря! Остави хората да си мислят каквото щат, ти си върши работата.
Създаваш си врагове!
Доцентът обаче не ми стана враг. Като истинска личност той не се подразни, когато прескочих летвата три пъти. След още няколко дни съперникът ми постигна дванайсет прескока, а аз — осемнайсет. В края на месеца, преди раздялата, петите ми минаха четирийсет пъти над „клечката“. Възхитен, той ми я подари.
Три-четири дни след признанието му за мадамите видях как интересите му се завъртяха около Вирджиния. Този проницателен сваляч, както сам се нарече, беше видял фигурите наредени на пясъка. Ура, игра! Аз съм с белите — царски гамбит! Крайната цел е свалянето на царицата. Вариантите са…
Не го и скри:
— Имате ли аспирации към Вирджиния? — попита.
— Не.
— Защо? Тя е достойна цел за всеки мъж.
— Не съм й симпатичен. Освен това условията изключват всяка възможност. Тахомир ми е близък… Имам бариери.
— Тя няма. Мога да ви уверя в това. Вие сте доста по-млад. Шансът ви е сигурен! Жена и кокошка синор нямат. Това е поговорка.
— Не съм жена.
— Ако не беше съпруга на Тахомир, бихте ли посегнали?
— Вероятно… Зависи.
Той светна, засия. Видя точка в своя полза.
— Ето това исках да чуя! Веднага прецених, че сте от хората, които се съобразяват с условностите. Не сте роден за водач. Никога няма да бъдете абсолютният мъж. Имате всички данни, предпоставките ви са по-добри от моите, желание не ви липсва. Но не можете да минете бариерата „условност“. Щом сте учили психология, би трябвало да знаете, че съвест, морал, религия, закон, националност, звание, роднинство и тъй нататък са само условности, които искат да минат за структура на кристала. Шопът казва: врата у поле! Гениално! Не искам да ви променям, останете си при условностите, но аз съм на страната на шопа.
— Позволете да ви запитам: нощем, когато на площад „Славейков“ например няма никой, бихте ли се изпикали? При условие, че няма да ви видят.
— Правил съм го на площад „Баба Неделя“. Не много отдавна. Моето суперего, за което намеквате, е доста шантаво. Аз съм реалист повече, отколкото предполагате. Вие сте селско момче, за вас площадът е нещо важно, там е училището, църквата, читалището. Денят ви е бил по полето. За мен София беше едновременно площад, ливада, гора, река и блато. Моите скрупули са значително по-малко. Имахме нещо като банда, на която бях вожд. Една от целите ни беше да установим извънбрачните връзки на най-хубавите жени в квартала. Да не ви съобщавам конфузни случаи…
— Бихте ли станали с този акъл търговец?
— За колко? Ако е за триста лева, не. За хиляда и триста ще помисля. За три хиляди — още днес!
— Съмнявам се. Реално, както казахте, няма да ви се наложи такъв избор, следователно и отговорът…
— Попитахте ме, отговорих честно. Ще добавя даром: минавам без институт и академия, защото и там е пиене на кафе, попълване на тото и игра на криеница по апартаменти. Вие имате много илюзии. Не ви упреквам.
Жаждата за контакти и информация преследваше този учен реалист със същата страст, с която някога е разузнавал кварталните тайни. Виждах го изненадващо пред тази и онази палатка да се здрависва, да ръкомаха и се смее, да оспорва нещо, при това винаги делови, с ведро в ръка, инструмент, плажен дюшек, шнорхел и плавници, дори кибритени клечки. С тях задаваше задачи: как може с преместване на две клечки лопатката с боклук да се окаже извън оградата… Умееше да пита. По-скоро разпитваше, разнищваше случая, съставяше план — алгоритъм, — по който да се действува, и се уговаряше за проверката. Особено внимателно уточняваше имената. Ако не беше званието му, можеше да мине за клюкар.