Семеен портрет

Не зная защо, Флорина сама й даде своята.

— Ай, ай, ай — пари! — удиви се гледачката. — Много пари, булка, златни пари! От друго място ще додат, наготово, няма да ги печелиш!… И път имаш, у друга държава, далече… Деца ще растат-порастат, ядове ще имаш с тях, ама ще се изучат… Добър мъж си взела, дип не те слуша, ще ти белей главата!… Години много имаш напред, булка, ето — и къща виждам!… Къща ще купиш, друга… Ай, ай — има и нещастие… Много ще ревеш, булка, много, ама пак ще живейш!

— Скоро ли е нещастието? Какво е?…

— Хайде стига. — рекох.

Къпах се дълго. Сам. Влязох дълбоко в залива и не исках да се разделям с това слънце, с този бряг, с това море…

Излязох. Флорина ми подаде кърпа. Обух панталон. След толкова дни!… Голямата дъщеря се беше настанила в колата на меките одеяла. Малкото го нямаше.

— Къде е? — попитах.

— Където е баща му — в морето!

Отидох на мокрия пясък. Викнах. Помахах с ръка. Видя ме, отвърна ми, но не излезе.

Върнах се при колата, запалих. Потеглих бавно. Зад портала, на пътя, спрях.

След малко се зададе. Голо, с широка крачка на момче, с блеснало тяло и ирония на умното си упорито лице. Стори ми се, че е събрало в този миг красотата на човечеството.

Боже, как вървеше това момиче! Знаеше, че няма да тръгнем сами, че сме готови да я чакаме цял живот, че без нея сме за никъде!

Вървеше с безумно настроение и с моята любов към нея.

Качи се отзад, рекнах й нещо през рамо, потеглих. След малко пътят изви високо над водата. От прозореца надолу блестеше море с безброй пърхащи сребърни криле. Запяха: От прозореца надолу, от прозореца надолу, ооот прозореца надолу!