Семеен портрет
- Автор: Хаджиев Йордан
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Семеен портрет». Краткое содержание книги:
Тази нощ Вирджиния държа речта си от съседната палатка като загубил изборите политик, макар че от време на време се съвземаше и се заканваше за разплата. Но тирадата й беше преди всичко за човешката глупост: никой свестен човек не ходел на къмпинг, хората били на Златни пясъци и Слънчев бряг, тука се събрали еснафи и сноби, тя какво прави сред тях, ама така е, като върви по ума на един егоист и един селяндур, него (аз) комари не го ядат, той им е приятел от детство, кожата му е биволска, свикнал е по рождение; въздишките на Тахо били преструвки, децата се превземали, само нейната кожа била фина, само тя страдала истински; мухи, кучета и негри налитат на бяло, тъпаците — на интелигенти, простотията има една цел — да задуши аристокрацията. Но тя ще повдигне въпроса където трябва, ако се наложи, ще иде при министъра, то наистина трябва да изхвърлят един министър, за да се оправи нещо, морето и плажът са за хора, а те ги оставили на комарите; „Балкантурист“ се е задръстил от тарикати, дошла е с парите си — и тъй нататък, цяла нощ!
Нека добавя, че Вирджиния изпълни заканата си. От Русе звънила в София, протестирала и се заканвала на който й падне, заплашвала със съд, публикации в печата и стигнала до човешките права. Изглежда, не е била единствена. Пък и москитите бяха подценили господарите на света, може да са надценили и мързела на някои отговорни другари. Но след тази вечер и това лято никой не можеше да бъде снизходителен. Наука, техника и химикали се обединиха и следната година към тях беше приложен геноцид. Разбира се, не ги ликвидираха окончателно. Кръвопийците никога няма да изчезнат от лицето на земята, но останаха разпокъсани терористични групи и единични отмъстители, които не могат и не искат да забравят миналото.
Да не жалим за тях. Те няма да влязат в историята.
Взаимната ни симпатия с нашия учен и съсед растеше стихийно. Любов от пръв поглед между мъже. Бях склонен да мисля за него, че е безкрайна мисловност, съчетана с безкрайна енергия. Дали не виждах в него една осъществена юношеска представа за себе си? Вирджиния също го оцени и похвали: „Шантав е по цялата глава!“
Близостта ни беше улеснена от играта на кегли. Бяхме наредили пластмасовите човечета и ги замервахме с топката. Той приближи, очевидно заинтересован. Видът му беше възбуден. Не криеше намерението си да участвува. Изчака ни да се изредим — играхме всички, без Тахо — и попита:
— Извинете, може ли да се включа?
С първия удар свали фигура. Децата го възнаградиха с едно завистливо-възхитено: „Еее!“ Втория път той се прицели още по-внимателно. Улучи. Но когато и третото човече се кандилна на пясъка, „е“-то стана: „Ааа!“ Той засия, обърна се към нас и с вдигнати ръце прие поздравленията. Този човек можеше да се радва. Нищо чудно да е бил тартор на детска банда. Вероятно имаше и наследено самочувствие. Ако е завършил във Варшава с отличие, то и у нас е бил изключителен. Жена му също беше мила и хубава, с мекота в движенията и гласа. Като прибавим известно чудачество, утрешните му думи щяха да прозвучат съвсем естествено:
— Да, аз съм вечният първенец. Имам комплекс за превъзходство. И то не само в България. Имам и чувство за хумор, което ме спасява — иначе щях да бъда кретен. И ми е ясно, че нищо не мога да постигна освен титли и потупвания по гърба. Говоря не само от мое име. Ние сме жреци в египетски храм и говорим от името на Амон Ра. Знаем малко повече от простосмъртните, но като цяло сме измамници.
Победата в кегелбана не му стигна и ни предложи по-трудно състезание: прескачане на малка летвичка, която държиш сам.
Мисля, че и аз имам състезателен комплекс.