Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Анатема присви очи. Госпожа Хендерсън и нейното ровичкане бяха дотук.
— Някои хора може да го наричат така — рече тя. — Всъщност съм окултистка.
— О, добре. Значи всичко е наред — живна Адам. Тя го изгледа от горе до долу.
— Нали знаеш какво е окултистка?
— О, да — заяви уверено Адам.
— Е, щом вече си по-щастлив — рече Анатема, — заповядай, влез. И аз бих пийнала една… Адам Йънг?
— Да?
— Ти си мислеше: „Нищо им няма на очите ми, какво ги е зяпнала така“, нали?
— Кой, аз ли? — виновно рече Адам.
Кучето правеше проблеми. Не искаше да влезе в къщата. Приклекна на прага и заръмжа.
— Хайде де, глупаво куче такова — подкани го Адам. — Това е просто старият Джасмин котидж — той погледна засрамено Анатема. — Обикновено прави каквото му кажа, и то веднага.
— Можеш да го оставиш в градината — предложи Анатема.
— Не — възрази Адам. — Каквото му кажа, това трябва да прави. Чел съм го в една книга. Обучението е нещо много важно. Всяко куче може да бъде обучено, така пишеше. Баща ми каза, че мога да го задържа само ако е добре обучено. Хайде, Куче. Влизай вътре.
Кучето изскимтя и го изгледа умолително. Късата му опашка удари два-три пъти пода.
Гласът на Господаря.
Изключително неохотно, сякаш влизаше в раззината паст на хала, то се промъкна през прага.
— Готово — рече гордо Адам. — Браво на момчето.
И още едно късче от Ада беше изпепелено…
Анатема затвори вратата.
Над вратата на Джасмин котидж открай време висеше подкова — още от времето на първия обитател, преди векове; по онова време върлувала Черната смърт и човекът решил да се защитава по всички възможни начини.
Подковата беше ръждясала и наполовина покрита с патината на вековете. Така че и двамата нито се замислиха, нито изобщо забелязаха, че в момента изстива, след като се бе нажежила до бяло.
Какаото на Азирафел се беше вледенило.
Единственият звук в стаята беше сегиз-тогиз шумоленето на преобърната страница.
Мине се, не мине, на вратата започваше да се хлопа, когато се случеше потенциалните купувачи на „Интимни книги“ в съседство да объркат входа. Той не им обръщаше никакво внимание.
А от време на време едва се сдържаше да не изругае.
Всъщност Анатема още не беше успяла да се почувства у дома си в новата къща. Повечето от уредите й бяха струпани на масата. Изглеждаше интересно. Всъщност изглеждаше така, сякаш някой вуду-жрец току-що е изкупил магазин за научна апаратура.
— Прекрасно! — възкликна Адам, ръчкайки из купчината. — Какво е това трикракото?
— Магодолит — обади се Анатема от кухнята. — С него се проследяват лей-линиите.
— А те какво са? Тя му обясни.
— Брей! — възкликна той. — Верно?
— Да.
— И са навсякъде?
— Да.
— Никога не съм ги виждал. Да се шашардисаш — навсякъде гъчкано със силови линии, пък аз да не съм ги забелязал.
На Адам не му се случваше често да слуша, но този ден прекара най-завладяващите двайсет минути в живота си. В семейство Йънг никой не чукаше на дърво, нито плюеше през рамо. Единственият уклон в свръхестествена посока беше неохотната преструвка — когато Адам беше по-малък, — че Дядо Коледа влизал през комина26.
Беше гладен за всичко по-окултно от Фестивала на жътвата. Думите й попиваха в ума му като вода в тесте попивателна хартия.
Кучето лежеше под масата и ръмжеше. Започваха да го мъчат сериозни съмнения в него си.
Анатема вярваше не само в лей-линиите, но и в тюлените, китовете, велосипедите, дъждовните гори, пълнозърнестите самуни, рециклираната хартия, вън белите южноафриканци от Южна Африка и вън американците от практически навсякъде, та чак до Лонг Айлънд включително. Тя не разделяше вярванията си. Те бяха споени във всеобхватна, сплотена увереност, в сравнение с която вярата на Жана д’Арк си беше несериозна прищявка. Погледнато в мащаб преместване на планини, тя ги местеше поне с 0,5 алпа27.
Никой никога досега не бе използвал пред Адам думата „околна среда“. Южноамериканските дъждовни гори за него бяха затворена книга, която дори не беше отпечатана на рециклирана хартия.
Единственият път, когато я прекъсна, беше, за да се съгласи с мнението й за ядрената енергия:
— Ходил съм в атомна електроцентрала. Пълна скука. Нямаше нито зелен пушек, нито разни неща да бълбукат в тръби. Бива ли така — да няма разни неща, дето да бълбукат, както си му е ред, пък хората да бият толкова път да гледат — само някакви си много мъже, стърчат там и дори не са облечени в скафандри!
— Бълбукането сигурно го пускат, след като посетителите си отидат — мрачно предположи Анатема.
26
Ако Адам по онова време владееше напълно силата си, Коледата на семейство Йънг щеше да бъде провалена от откритието, че в тръбата на парното е заседнал труп на дебелак.
27
Може би си заслужава да отбележим, че повечето човешки същества рядко постигат повече от 0,3 алпа (трийсет сантиалпа). Адам вярваше в разни неща в мащаб от два до петнайсет хиляди шестстотин и четирийсет Евереста.