Приказки от Землемория [Tales from Earthsea - bg]

— Диамант — отсякъл бащата, защото според него диамантът бил единственото нещо по-скъпо от златото.

Така мъничкият Диамант отраснал в най-хубавата къща в Горска поляна — дебело бебенце с блеснали очи, червендалесто и усмихнато момче. Той имал сладък глас за пеене, вярно ухо и обичал музиката, така че майка му, Тюли, го наричала „пеещата ми лястовичка“ и „небесната ми чучулига“, наред с още обични имена, защото „Диамант“ така и не й харесало. Чуруликал той и пеел из къщата; научавал всяка мелодия още щом я чуел, а и свои си измислял, когато нямало какво да чуе. Майка му приканила мъдрата жена Рошла да го научи на „Сътворението на Еа“ и „Подвигът на младия крал“, а на Слънчевото завръщане, когато бил на единадесет години, той изпял „Зимния химн“ за владетеля на Западната земя, дошъл да навести владението си в хълмовете над Горска поляна. Владетелят и неговата дама похвалили пеенето на момчето и му дали малка златна кутийка с вграден в капачето й диамант, което според Диамант и майка му било мил и хубав дар. Но Златния леко се изнервил от пеенето и евтините дрънкулки.

— Има по-важни работи за тебе, синко — казал той. — И по-големи награди, които да спечелиш.

Диамант помислил, че баща му говори за търговията — секачите, резачите, дъскорезницата, лешниковите гори, берачите, коларите, колите — всичката тази работа, говорене и обмисляне, всички тези сложни, възрастни неща. А те никак не го привличали. Как тогава да се занимава с тях и да изпълни очакванията на баща си? Може би щял да разбере, щом порасте.

Но Златния всъщност не мислел само за работата. Той забелязал нещо у сина си, нещо, което не го накарало чак да вдигне очи високо над търговия и печалба, но все пак от време на време да попоглежда малко над тях и веднага да затваря очи.

Отначало той помислил, че Диамант притежава онази мъничка, присъща за повечето деца дарба, която по-късно се губи, онази искрица вълшебство. Като малко момче, самият той можел да накара собствената си сянка да блести и да искри. Семейството му го хвалело за този фокус и го карали да го показва пред гости; а после, като станал на седем или осем, той му загубил колая и повече не можел да го прави.

Когато видял Диамант да слиза по стълбите, без да ги докосва със стъпалата си, той помислил, че очите нещо го лъжат; но няколко дни по-късно видял, че синът му се носи нагоре по стъпалата, плъзга се във въздуха само на един пръст покрай стария дъбов парапет.

— Можеш ли да го направиш това и надолу? — попитал Златния, а Диамант казал:

— Ами да, ето.

И се спуснал надолу гладко, като облаче, понесено от южния вятър.

— Как се научи да го правиш това?

— Ами просто така, открих го — рекло момчето, явно притеснено дали баща му одобрява.

Златния не похвалил момчето, че да не вземе да стане много самоуверено или суетно покрай нещо, което можело да се окаже преходен, детински дар, също като сладкия, чуруликащ гласец. Бездруго покрай това пеене вече се бил вдигнал много шум.

Но след около година той видял Диамант в задната градина с приятелката му в игрите Роза. Децата клечали в градината, опрели глави, и се смеели. Нещо напрегнато и странно у тях го накарало да се поспре на стълбището и да ги погледа от прозореца. Между двамата нещо подскачало — жаба ли? Щурец? Той излязъл в градината и се приближил до тях, ала много тихо, макар да бил едър мъж, тъй че децата, погълнати от заниманието си, не го чули. Нещото, което подскачало на тревата между босите им пръсти, се оказало камък. Щом Диамант вдигнел ръката си, камъкът подскачал нагоре, щом разтърсел ръката си, камъчето се въртяло във въздуха, а когато спуснел пръстите си надолу, то падало на земята.