Сянката на греха

— От името на всички ли говори? — попита Корбет.

— Да — бързо и хапливо отговори Маргарет. — Със сигурност говори и от мое име.

Погледна предизвикателно към майка си.

— И от твое ли, мистрес?

Урсула прокара пръст по устните си.

— Маргарет — нареди тя, — остави зеленчуците и се качи горе! Провери дали грейките за леглата са готови.

Момичето понечи да й възрази.

— Казах да се качиш!

Момичето хвърли ножа и изхвърча навън ядосано като брат си.

— Не са мои деца — поясни Урсула. — Аз съм втора жена на Молкин.

— При раждане ли е умряла първата му жена?

Люси сподави кикота си. Корбет не погледна към нея.

— Паднала е — Урсула посочи стълбите. — Нещастен случай.

— Знаеш ли, мистрес, уморен съм — Корбет отпи от чашата. — От лъжи, от коварен присмех, от игри на криеница, сякаш сме деца. Не е паднала, нали? Има съмнения, че е била блъсната. Това ли ми казваш?

— Молкин нямаше мяра в боя. Първата му жена е паднала, лицето й е било смазано и вратът й бил счупен. Молкин твърдеше, че е станало, докато е работел във воденицата.

— Но ти не вярваш, че е било така, нали?

— Не вярвам. Беше жесток, обичаше да налага. И с мен щеше да направи същото. Аз се пазех. Казах му, че ще застана под кръста на пазара и ще заявя на всеослушание какъв е в действителност. Казах му също, че ако понечи да ме удари, някоя нощ ще се промъкна във воденицата и ще му прережа гърлото, както е пиян. Молкин може и да беше як мъж, но имаше ума и стомаха на лакомо дете. Но, ако ме питаш — Урсула отметна назад косата си, — не съм го направила. Разбира се, че не скърбя за него. Колкото до креватните занимания — тя скри с ръка усмивката си — по-весело щях да си поиграя с онзи, дето все ходи с пребледняло лице, курата на отец Гримстоун.

— И вдовицата на Торкъл ли мисли така? — попита Корбет.

Люси усърдно закълца нещо на дъската, после изтри уста с опакото на ръката си.

— Ако Молкин беше ръмжащо псе — отвърна тя, — Торкъл беше миша душица. А що се отнася до смъртта му, слез долу в стопанството ми, мастър писарю. Или по-добре питай младия Ралф. Той беше у дома, когато убиха Торкъл, седеше в кухнята и говореше с мен и децата. Не знам защо е умрял Торкъл. Беше тиха душа, все си държеше устата затворена. Беше го страх от Молкин.

— Ами дъщеря ти, мистрес? — попита Корбет. — Не беше ли разстроена?

— А! — Урсула се изправи на крака и избърса ръцете си в роклята си. — Ако е разстроена, то е защото, мастър писарю, ти спомена вдовицата Уолмър. Може би не знаеш, но тя често работеше при нея като домашна прислужница — Урсула се изсмя на изненадата на Корбет. — Е, не точно прислужница — тя беше едва на дванайсет години, повече й правеше компания. Често преспиваше там, прекарваше вечерите при нея, за да не е сама добрата вдовица.

— А в нощта, в която се предполага, че е била убита от сър Роджър?

— Ами вдовицата е чакала посещение. Казала на Маргарет да не ходи при нея, това е всичко, което знае тя, и което и аз мога да ти кажа.