Сянката на греха

Корбет придърпа поводите на коня си, когато от тъмнината изникна някаква фигура. Чу шумолене в храсталаците, звук от прокрадващи се стъпки. Зърна насочена към крака му тояга. Конят му процвили и се изправи на задните си крака. Писарят изруга, намести се отново на седлото, ръката му затърси дръжката на меча. Миг по-късно нападателят му беше изчезнал, безшумно и тайнствено.

— Какво, за Бога…? — Корбет слезе от коня, започна да го потупва и да му говори, за да го успокои. Конят обаче очевидно бе силно изплашен, дърпаше се назад, изправяше се на задните си крака, разтърсваше глава и остро процвилваше. Корбет държеше поводите изкъсо и му говореше тихо, както го беше научил Чансън.

Накрая животното се усмири. Корбет му даде да подуши ръцете и лицето му, преди да се качи обратно на седлото. От всички нападения, които му се бяха случвали, това беше най-неочакваното. Човек без кон може да нанесе малко вреди на конник. Ударът обаче беше насочен към крака му и само необясним късмет беше спасил него и коня му от сериозно нараняване. Но защо бе това?

Корбет излезе от гората и се загледа към обляната в лунна светлина църква. Пое си дълбоко дъх, опита се да подреди мислите си и да се поуспокои. Стигаше за днес. Твърде дълго се беше разхождал из мрака! Пришпори коня си в лек галоп и изпита облекчение, когато стигна до площада, залян от светлината и топлината на „Златното руно“. Заобиколи кръчмата и повери коня си на един слуга от странноприемницата.

— Специално се постарай — нареди Корбет. — Разтрий го добре. Имаш ли чулове? Наметни го хубаво и после провери дали е нахранен и напоен.

Сънливото момче обеща да изпълни заръката. Корбет му подхвърли дребна монета, разкопча колана на меча си и грабна дисагите си. Влезе през задната врата, мина по коридора до оживеното главно помещение на кръчмата, което предлагаше гостоприемна отмора от студа и мрака.

Кръчмата беше претъпкана, осветена от фенери и свещи, пращящ огън разпръскваше уютна топлина. Мирис на восък и пушек от горящи дърва насищаше въздуха. Някъде някой свиреше напевна мелодия на лютня. Корбет долови изкусителния аромат на свинско, печено на шиш — две момчета със зачервени лица стояха приклекнали пред огнището и въртяха шиша — и устата му се изпълни със слюнка. Момчетата бавно въртяха печеното и го поливаха със сос от подправки и зехтин. Слугините, понесли в ръце колкото могат халби с пенлив ейл, сновяха през блъсканицата и пътьом ругаеха проявилите своеволия пътуващи търговци и нехранимайковци. Ранулф и Чансън се бяха разположили в ъгъла насред една малка групичка. И двамата имаха сит и доволен вид. Ранулф държеше в ръцете си скъпоценните си зарове и приканваше зяпачите да направят залог.

— Най-сетне се върна!

Погледът на Корбет се насочи зад гърба на Ранулф. В по-студената и тъмна част на кръчмата седяха Блайдскот и Бъргес. Бъргес изглеждаше сдържан, както винаги, но очите и носът на Блайдскот бяха зачервени, сякаш бе пил много и набързо. Бъргес му махна да иде при тях.

— Препоръчвам ти пай от пъдпъдъци и от онова свинско.

Кръчмарят Матю пъргаво си проправи път към тях. Корбет поръча храна за себе си и ейл за своите сътрапезници. Поръчката му не се забави дълго. Лично кръчмарят поднесе храната на широк дървен поднос — половин пай, от който се издигаше пара, парчета хрупкаво свинско и зеленчуци, залети със сос от сирене и подправки. Корбет извади костената си лъжица и малък нож от ножница в десния си ботуш. Яде бързо, с апетит, като се наслаждаваше на всяка хапка. С половин ухо слушаше разговора между Блайдскот и Бъргес за променливото време и приготовленията за празника на Вси светии.