Сянката на греха

Корбет се беше сбогувал със Соръл и прекара близо час в езда около Мелфорд. Искаше да види кой път или пътека накъде води, в случай че се изгуби.

— Истински лабиринт — измърмори той.

Мелфорд не беше като градовете от старо време по южното крайбрежие или като кралските градове около Медуей22, които имаха градски стени и порти. От село Мелфорд се разраснал в град, когато приходите от вълната започнали да растат. Лесно беше за един убиец да се вмъква и измъква от подобен град. На места Корбет почти се изгубваше сред къщи и колиби, после само завиваше и се озоваваше на кален път насред полето. Поне в главата си носеше запечатан образа на картата и можеше да преценява кое къде се намира. Как и къде убиецът извършваше убийствата си, все още беше трудно да се предположи. Сега възнамеряваше да посети вдовицата на воденичаря Молкин. Не искаше да се бави. Колкото по-дълъг бе престоят му в Мелфорд, толкова повече тукашните хора имаха време да размишляват, да казват това, което биха предпочели да чуе той, и да го объркват.

Корбет пришпори коня си, мина покрай църквата и без да се отклонява от вече избраната посока, тръгна по един кален път. Влезе в имота на воденичаря и дръпна юздите на коня си пред блестящия на лунната светлина воденичен яз. Корбет се замисли как таблата с отрязаната глава на Молкин се е носила и полюлявала над ледената водна повърхност. Слезе от коня и го поведе покрай воденичния яз. Над него се извисяваше грамадната воденица, опънатите платнища на крилете й стърчаха в нощта. Съгледа светлина и продължи към къщата. В тъмнината залая куче. Корбет спря и протегна ръка.

— Кротко! Кротко! — прошепна. — Не идвам с лошо.

Кучето отново излая. Отвори се врата и Корбет различи неясна фигура с фенер в ръка.

— Кой е там? — попита някой заплашително.

— Сър Хю Корбет, кралският писар! Ще съм ти благодарен, ако кажеш на кучето си да спре да лае.

Ниско просвирване разсече тъмнината. Кучето се шмугна нанякъде с подвита опашка и Корбет се приближи. Мъжът с фенера на прага беше млад, с едро лице, червенокос; имаше нападателен и свадлив вид. Носеше дълга до коленете туника, посипана с брашно; ботушите му също бяха побелели от брашното.

— Какво искаш?

— Вежливо посрещане, няма що! — тросна се Корбет. — Аз съм кралски пълномощник.

— Ралф, Ралф — провикна се глас откъм къщата. — Отведи коня на госта ни — гласът беше нисък и топъл. — Влез, сър Хю Корбет, кралски писарю, нощта е много студена.

Младият мъж отведе коня. Корбет отвърза колана с меча си, свали плаща и тръгна след жената към кухнята — топло, настлано с каменни плочи, дълго и изпълнено с приятни ухания помещение. Капаците на прозорците на отсрещния й край бяха затворени, в огнището весело гореше огън, а от разположените от двете страни на огъня фурни идваше аромат на печено и изпълваше въздуха. Жената, която го посрещна, беше руса и стройна, с усмихнато и красиво лице. На масата зад нея седяха други две жени. Едната без съмнение беше дъщерята на Молкин. Косата й беше светла, а лицето — миловидно. Чертите на другата бяха по-груби. Имаше въздебели бузи и дебнещ, враждебен поглед. Сивата й коса беше скрита под тъмносин воал. Седеше с навити нагоре ръкави на горната си дреха и в ръцете си държеше остър нож — режеше зеленчуци. Пусна зеленчуците в гърнето на масата, без да отмества поглед от лицето на Корбет.