Танц с дракони

— Ще я видя. — Страх го беше от това. — Намери ми Сам. Искам после да говоря с него.

— Той сигурно е долу с книгите. Старият ми септон разправяше, че книгите са говорът на умрелите. Умрелите трябва да си мълчат, викам аз. Никой не иска да слуша дрънкането на умрял. — Ед Скръбния излезе, като мърмореше нещо за червеи и паяци.

Щом влезе, Джили веднага падна на колене. Джон заобиколи масата и я вдигна.

— Не трябва да коленичиш пред мен. Само пред крале. — Макар да беше съпруга и майка, Джили все още му приличаше на дете, слабичко дребно същество, загърнато в едно от старите наметала на Сам. Наметалото беше толкова голямо, че можеше да скрие още няколко момичета като нея. — Бебетата добре ли са?

Дивото момиче се усмихна плахо под качулката си.

— Да, милорд. Беше ме страх, че няма да имам достатъчно мляко и за двете, но колкото повече сучат, толкова повече имам. Силни са.

— Имам да ти кажа нещо тежко. — За малко да каже „да те помоля“, но се овладя в последния момент.

— За Манс ли? Вал помоли краля да го пощади. Каза, че би се съгласила някой коленичещ да се ожени за нея и няма никога да му пререже гърлото, само ако Манс може да живее. Този Господар на костите трябва да бъде пощаден. Крастър все се кълнеше, че ще го убие само ако си покаже лицето из цитаделата. Манс не е направил и половината неща, които правеше той.

„Единственото, което направи Манс, бе да поведе армия срещу кралството, което някога се е заклел да брани.“

— Манс изрече думите ни, Джили. След това обърна плаща си, ожени се за Дала и се самопровъзгласи за Крал отвъд Вала. Сега животът му е в ръцете на краля. Не за него трябва да говорим. За сина му. За момчето на Дала.

— Бебето ли? — Гласът ѝ трепереше. — То не е нарушило никаква клетва, милорд. Само спи, плаче и суче, не е направило нищо лошо на никого. Не ѝ позволявайте да го изгори. Спасете го, моля ви.

— Само ти можеш да направиш това, Джили. — Джон ѝ обясни как.

Друга жена щеше да му закрещи, да го ругае, да го прокълне в седемте ада. Друга жена можеше да го зашлеви, да го изрита, да издере очите му с нокти. Друга жена можеше да захвърли непокорството си в лицето му.

Джили поклати глава.

— Не. Моля ви, не.

Гарванът подхвана думата.

— Не — изграчи.

— Откажеш ли, момчето ще изгори. Не утре, не вдругиден… но скоро, щом на Мелисандра ѝ се наложи да събуди дракон, да вдигне вятър или да направи някое друго заклинание, изискващо кралска кръв. Манс ще е пепел и кост дотогава, тъй че ще вземе сина му за огъня, а Станис няма да ѝ откаже. Ако не отведеш момчето, тя ще го изгори.

— Ще замина — каза Джили. — Ще го взема, ще взема и двете, момчето на Дала и моето. — По страните ѝ затекоха сълзи. Ако не бяха лъснали на светлината на свещта, Джон можеше изобщо да не разбере, че плаче. „Жените на Крастър сигурно са научили дъщерите си да леят сълзите си във възглавница. Може би са излизали да плачат навън, далече от юмруците на Крастър.“