Миг преди никога

 — И така, какво реши? — пита той, скръства ръце и ме гледа изпитателно. — Да ти купя ли билет за самолет за вкъщи, или си готова да се понесеш по пътя за Никъде, може би в Тексас?

— Ти наистина ли искаш да дойдеш с мен?

Просто не мога да повярвам в това и същевременно го искам повече от всичко.

Затаявам дъх и чакам отговора му.

Той се усмихва.

— Да, наистина искам.

Туптенето става абсолютно неравномерно и така широко и продължително се усмихвам, че ми е трудно да се овладея.

— Макар да имам едно — единствено възражение за присъединяването ми — казва той и вдига пръст.

— Какво?

— Да пътуваме с онзи автобус — отвръща той. — Наистина ужасно го мразя. Засмивам се тихо и трябва да се съглася с него.

— Ами тогава как по друг начин можем да пътуваме?

Той многозначително се усмихва.

— Можем да вземем колата. Аз ще карам.

Не се колебая.

— Добре...

— Добре ли? — пита той и спира. — Така значи? Готова си да скочиш в колата с мъж, когото почти не познаваш, и му вярваш, че няма да те изнасили на някоя безлюдна магистрала.

 — Мислех, че вече преминахме през това? — Накланям на една страна глава и скръствам ръце. — Ще има ли някаква разлика, ако вече сме се започнали в библиотеката и след това изляза една или две вечери с теб сама в колата ти? — сега накланям глава на другата страна. — Всички започват като непознати, Андрю, но не всяка се среща с непознат, който я спасява от изнасилване и я води при умиращия си баща още същата вечер. Бих казала, че съвсем неотдавна ти вече издържа теста за доверие.

Той започва леко да се усмихва и накърнява сериозността на прочувствените ми думи.

— В такъв случай това пътуване ще е среща, така ли?

— Какво? — избухвам в смях. — Не! Беше просто една аналогия.

Знам, че той го разбира, но трябва да кажа нещо, за да отвлека по някакъв начин вниманието му от факта, че бях започнала да се изчервявам.

— Знаеш какво имам предвид.

Той се усмихва.

— Е, да, знам, но ти наистина ми дължиш „приятелска" вечеря в компанията на една пържола.

Слага с пръсти в кавички думата „приятелска" и продължава да се усмихва.

— Така е. Признавам го.

— Значи се разбрахме — продължава Андрю, хваща ме под ръка и ме води към таксито, което чака близо до паркинга. — Ще вземем колата на баща ми от автогарата, ще се отбием до дома му да вземем някои неща и сме на път. Отваря задната врата на таксито и ме пропуска да вляза, после я затваря, след като се настанява до мен.

Таксито потегля от паркинга.

— О, може би ще трябва да поставя няколко важни условия, преди да го направим.

— Така ли? — обръщам се и го поглеждам с любопитство. — Какви важни условия?

Той поглежда нагоре.

— Ами, условие номер едно: моята кола и моето стерео. Сигурен съм, че не е нужно да се впускам в подробности.

— Аха, значи искаш да ми кажеш, че по време на пътуването не трябва да мърдам от твоята кола и ще слушам само класически рок, така ли?