Прокълната нощ

Ако беше познала дори един миг на болка, това не личаше по нищо. И това го привличаше. Въпреки че знаеше. Връзките му можеха да свършват единствено зле.

– Не ме гледай така! – сопна се малкият рус ангел, а ръцете ù се свиха в юмруци встрани от тялото ù.

Планираше ли да го нападне? Смешна представа. Тя нямаше как да знае, че той щеше да се наслади. Че щеше да иска още и още, и още и че щеше да я моли да го удари отново. „Бих направил услуга на света, ако оставя Ловците да отрежат главата ми.“

Богове, той се мразеше. Мразеше това, в което се беше превърнал, това, което беше принуден да прави, и това, за което жадуваше сега.

– Ако си дошъл да ни изнасилиш, трябва да знаеш, че ще се борим. Няма да се дадем лесно – тя вдигна брадичка още малко и изправи рамене. Толкова много кураж в толкова дребно тяло го изуми, но той не можеше да бъде отклонен от текущата си задача.

– Някоя от вас знае ли как да лекува човек?

Тя примигна към него, изгубвайки малко от напереността си.

– Човек?

– Жена. Като вас.

Тя отново примигна.

– Защо?

– Знаеш ли? – настоя той, без да си дава труда да ù отговаря. – Нямаме много време.

– Защо? – повтори тя.

Рейес тръгна към нея, а във всяка негова стъпка личеше свирепост. За нейна чест тя не се отдръпна. Колкото по-близо идваше той към нея, толкова повече ароматът ù изпълваше ноздрите му – опияняващ и съблазнителен. Както и самото момиче. Неочаквано гневът му намаля.

– Отговори ми и може да те оставя жива още един ден!

– Даника! Отговори му! Моля те! – Най-старата от жените протегна трепереща набръчкана ръка и стисна ръката на момичето, опитвайки се да я дръпне обратно на леглото и далеч от него.

„Даника.“ Името се изтъркаля през ума му. Изтъркаля се и по езика му, осъзна той, произнасяйки го на глас, преди да може да се спре.

– Даника. – Членът му трепна в отговор. – Красиво. Казвам се Рейес.

Момичето устоя на старата жена, отърсвайки се от ръцете ù. Продължи да гледа Рейес. Веждите и миглите ù бяха светли като косата ù. Вероятно щеше да е светла и между краката, допускаше той.

Не можеше да се спре. Въпреки необходимостта да бърза, той умствено съблече Даника. Формите ù го приветстваха извивка след извивка и бяха като банкет за прегладнелия му поглед. Големи гърди, увенчани с малинови зърна. Мек плосък корем. Меки, но силни бедра.

Рейес вече не си позволяваше да ляга с хора. Беше избрал да се грижи за себе си сам, когато нуждата му се надигнеше. Страстите му бяха твърде мрачни, твърде болезнени и повечето жени не можеха да ги издържат. Тази, с нейната мекота и аура на невинност, щеше да е по-наранена и отвратена от повечето. Той изобщо не се съмняваше. По-лошото беше, че жените, с които спеше, се опиваха от неговия демон, търсейки и причинявайки болка толкова съсредоточено, колкото и той самият.

Дори ако искаше от Даника единствено целувка, тя нямаше да е в състояние да я понесе. Той можеше да не е в състояние да се справи. Мисълта да я нарани, да я накара да кърви или да я съсипе проряза с тъпа болка гърдите му.