Прокълната нощ

Всички мисли за убийството ù изчезнаха. Заместиха ги мисли за спасение – силни и неоспорими.

– Ашлин! Говори с мен! – Той отново я разтърси. Беше безпомощен, не знаеше какво друго да направи. От нея продължаваше да се излъчва студ, сякаш се беше къпала в лед и се беше изсушила на полярен вятър. Той хвана завивките, издърпа ги и ги омота около нея, опитвайки се да я стопли. – Ашлин. Моля те!

Докато я гледаше, под очите ù се оформиха тъмни кръгове. Дали това не беше наказанието му? Да гледа как тя умира бавно и болезнено?

Усещането за безсилие се усили. Колкото и да беше силен, той не можеше да я накара да проговори.

– Ашлин – този път името ù беше като дрезгава молба. Той отново я разтърси. – Ашлин!

Проклятие! Нищо.

– Лушън! – изрева той, без погледът му да се отделя от Ашлин. – Аерон! – Те бяха прекалено далеч от него и той се съмняваше, че ще го чуят. – Помогнете ми! – Беше ли викала Ашлин за помощ? Мадокс улови устните ù в своите, опитвайки се да вдиша силата си в нея. Топлина… тръпки.

Обагрените ù в синьо устни се разтвориха и тя изстена. Най-после! Още един признак на живот. Мадокс едва не зави от облекчение.

– Говори ми, прекрасна! – Той приглади мократа ù коса встрани от лицето, смутен, че ръцете му треперят. – Кажи ми какво има!

– Мадокс – каза тя дрезгаво. Очите ù оставаха затворени.

– Тук съм. Кажи ми как да ти помогна! Кажи ми от какво се нуждаеш!

– Убий ги! Убий паяците! – тя говореше толкова тихо, че той се напрягаше да я чуе.

Той прокара пръсти по бузите ù, докато оглеждаше стаята.

– Няма паяци, прекрасна.

– Моля те! – една кристална сълза се процеди през клепача ù. – Не спират да пълзят по мен.

– Да, да. Ще ги убия. – Въпреки че не разбираше, той продължи да прокарва ръце по лицето ù, после по врата, после надолу по ръцете ù, по корема и по краката. – Мъртви са вече. Мъртви са. Кълна се.

Това изглежда я успокои малко.

– Храната, виното? Отрова?

Той пребледня. Усети как кръвта се оттегля от лицето му, докато не стана толкова бял, колкото беше и Ашлин. Той не беше помислил… не беше смятал… Виното беше направено за тях, за воините, не за хора. Човешкият алкохол не им вършеше никаква работа и Парис често пускаше във виното няколко капки амброзия, която беше откраднал от небесата и беше опазил през всички тези години. Дали амброзията не беше като отрова за хората?

„Аз ù причиних това! – помисли Мадокс ужасен. – Аз. Не боговете.“

– Аа! – Той заби юмрук в металната табла на леглото и усети как кокалчетата му се пукат и се изпълват с кръв. Неудовлетворен, той отново удари таблата. Леглото се разтърси и Ашлин изстена от болка.

„Спри! Не я наранявай!“ Той се принуди да остане неподвижен и да диша бавно, опитвайки се да се успокои за хиляден път този ден. Но подтикът да освирепее беше прекалено мрачен и суров и толкова силен, че беше почти неконтролируем. С изключение на краткото време, последвало боя му с Аерон, той беше на ръба цял ден, а случилото се с Ашлин застрашаваше да премине границата. Можеше да премине прага във всеки един момент и да причини непоправими щети.