Смърт във Виена
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Смърт във Виена». Краткое содержание книги:
Ако преминехме външния преглед, нашият съдия имаше един краен изпит. Той посочваше към някоя яма и казваше: „Скачай, еврейке!“. Стоях пред ямата и събирах последните си остатъци от сила. Ако се приземях от другата страна, щях да живея поне до следващия подбор. Ако паднех вътре, щях да бъда натоварена на талигата и откарана в газовата камера. Първия път, когато преживях тази лудост, си помислих: „Аз съм немско-еврейско момиче от Берлин, произхождащо от добро семейство. Баща ми беше известен художник. Защо трябва да прескачам този ров?“. След това не мислех за нищо друго, освен да достигна другата му страна и да се приземя на крака.
Роза бе първата от нашето ново семейство, която беше избрана. Тя има нещастието да е болна от малария по време на голямата селекция, а нямаше начин това да се скрие от експертния поглед на Менгеле. Регина помоли Дявола да вземе и нея, за да не умира сестра й сама в камерата. Менгеле се усмихна, разкривайки раздалечените си зъби: „Скоро и ти ще отидеш, но първо можеш още да поработиш. Мини надясно!“. За първи път през живота си се радвах, че нямам сестра.
Регина спря да се храни. Тя сякаш не забелязваше, когато я биеха по време на работа. Беше пресякла линията. Вече бе мъртва. При следващата голяма селекция чакаше търпеливо на безкрайната опашка. Изтърпя „упражненията“ на Таубе и държа лицето си в калта, така че той да не й смаже черепа. Когато най-сетне стигна до масата на избиращите, тя се спусна към Менгеле и се опита да избоде очите му с дръжката на лъжицата си. Един есесовец я простреля в корема.
Менгеле бе очевидно уплашен.
— Не хабете газ за нея! Хвърлете я в огъня жива! Запалете крематориума с нея!
Хвърлиха Регина в една ръчна количка. Гледахме я как се отдалечава и се молехме да умре, преди да стигне до крематориума.
През есента на 1944 година започнахме да чуваме руските оръдия. През септември лагерът за първи път бе огласен от сирените за въздушно нападение. Три седмици по-късно те отново прозвучаха и лагерните противовъздушни оръдия стреляха за първи път. Същия ден спецподразделението в Четвърти крематориум се разбунтува. Те нападнаха своите пазачи есесовци с кирки и чукове и успяха да запалят бараките си и крематориума, преди да бъдат застреляни с картечници. Седмица по-късно паднаха бомби в самия лагер. Нашите господари показаха признаци на стрес. Те вече не изглеждаха така непобедими. Понякога дори изглеждаха малко уплашени. Това ни доставяше известно удоволствие и ни даваше малка надежда. Обгазяването спря. Те все още ни убиваха, но трябваше да го правят лично. Избраните затворници бяха застрелвани в газовите камери или близо до Пети крематориум. Скоро нацистите започнаха да разрушават крематориумите. Нашата надежда, че ще оцелеем, нарасна.
Положението се влоши през есента и зимата. Храната не достигаше. Всеки ден много жени рухваха и умираха от глад и изтощение. Петнистият тиф взе ужасни жертви. През декември съюзническите бомби паднаха върху завода за синтетично гориво и каучук „И. Г. Фарбен“. Няколко дни след това Съюзниците удариха отново, но този път бомби паднаха върху бараките на есесовския лазарет в Биркенау. Бяха убити петима есесовци. Пазачите станаха по-раздразнителни, по-непредсказуеми. Аз ги избягвах. Опитвах се да бъда незабележима.
Новата година дойде, 1944-а бе сменена от 1945-а. Усещахме, че Аушвиц умира. Молехме се това да стане скоро. Спорехме какво да правим. Трябваше ли да чакаме руснаците да ни освободят, или трябваше да се опитаме да избягаме? И ако успеехме да преминем през телената мрежа, къде щяхме да отидем? Полските селяни ни мразеха, колкото и германците. Чакахме. Какво друго можехме да направим?
В средата на януари подуших дим. Погледнах през вратата на бараката. Буйни огньове бяха запалени из целия лагер. Миризмата беше различна. За първи път те не горяха хора. Горяха хартия. Горяха доказателството за техните престъпления. Пепелта се носеше над Биркенау като снеговалеж. Усмихнах се за първи път от две години насам.
На 17 януари Менгеле напусна. Краят беше близо. Малко след полунощ имаше проверка. Казаха ни, че целият лагер Аушвиц ще бъде евакуиран. Райхът все още искаше нашите тела. Здравите щяха да вървят пеша. Болните щяха да бъдат изоставени да умрат. Строихме се и поехме в редици по петима.
В един часа през нощта преминах за последен път през портите на ада — точно две години от моето пристигане, почти две години до последния час. Още не бях свободна. Трябваше да премина още едно изпитание.
Снеговалежът беше гъст и неумолим. В далечината се чуваше тътенът от артилерийската битка. Ние вървяхме, на вид безкрайна верига от получовешки същества, облечени в нашите раирани дрипи и обути в налъми. Стрелбата беше безмилостна като снега. Опитвахме се да броим изстрелите. Сто… двеста… триста… четиристотин… петстотин… След това спряхме да броим. Всеки изстрел представляваше още един угаснал живот, още едно убийство. Когато тръгнахме, наброявахме няколко хиляди. Страхувах се, че всички ще бъдем мъртви, преди да стигнем нашето местоназначение.