Смърт във Виена
- Автор: Сильва Дэниел
- Серия: Габриел Алон #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Прочая религиозная литература
Электронная книга - «Смърт във Виена». Краткое содержание книги:
— Погледнете, тези хора вземат нашите вещи. Спрете ги!
Офицерът спокойно отговори, че не крадат нашия багаж, а само го преместват, за да бъде сортиран. Той щял да ни бъде изпратен надлежно, след като определят квартирите ни. Баща ми благодари на есесовеца.
С бухалки и камшици те разделиха мъжете от жените и ни инструктираха да се строим в редици по петима. Тогава не го знаех, но щях да прекарам по-голямата част от следващите две години в стоене и маршируване в строй от по пет души. Успях да се преместя до майка ми. Опитах се да я хвана за ръката. Един есесовец стовари бухажата си върху ръката ми, пресичайки жеста ми. Чух музика. Някъде камерен оркестър свиреше Шуберт.
В началото на колоната имаше маса и няколко офицери от СС. Един от тях се отличаваше от останалите. Имаше черна коса и бяла като алабастър кожа. Красивото му лице се усмихваше. Униформата му беше безупречно изгладена, високите му ботуши блестяха на ярката светлина на перона. Ръцете му бяха покрита с ръкавици от ярешка кожа — бели, без нито едно петънце. Той си подсвиркваше валса „Синият Дунав“. До днес не мога да го слушам. По-късно щях да науча името му. Казваше се Менгеле и беше главният лекар на Аушвиц. Менгеле решаваше кой бе способен да работи и кой щеше да отиде незабавно в газовата камера. Надясно и наляво, живот и смърт.
Баща ми пристъпи напред. Менгеле, все така свирукайки си, го погледна и после любезно каза:
— Наляво, моля.
— Бяха ме уверили, че отивам в семеен лагер — рече баща ми. — Съпругата ми ще дойде ли с мен?
— Това ли желаете?
— Да, разбира се.
— Коя е съпругата ви?
Баща ми посочи към майка ми. Менгеле каза:
— Вие там, излезте от колоната и идете при мъжа си вляво. Побързайте, моля, нямаме на разположение цяла нощ.
Гледах как родителите ми се отдалечават наляво, следвайки другите. Наляво отиваха старите хора и малките деца. Младите и здравите бяха изпращани вдясно. Пристъпих напред и се изправих пред красивия мъж в безупречно чистата униформа. Той ме огледа от горе до долу, изглежда, остана доволен и безмълвно посочи надясно.
— Но моите родители отидоха наляво.
Дявола се усмихна. Между предните му зъби имаше празнина.
— Доста скоро ще бъдете с тях, но повярвайте ми, засега е по-добре да отидете вдясно.
Той изглеждаше толкова мил, толкова любезен. Повярвах му. Отидох вдясно. Погледнах през рамо към родителите си, но те бяха погълната от масата мръсни и изтощени човешки същества, вървящи тежко към газовата камера в стройни редици по петима.
Вероятно няма да мога да ви разкажа всичко, което се случи през следващите две години. Някои неща не ги помня. Други избрах да забравя. В Биркенау ритъмът бе безмилостен — една монотонна жестокост, която се извършваше по строг и ефикасен график. Смъртта беше постоянно явление и дори тя стана монотонна.
Обръснаха ни, но не само главите, а навсякъде: ръцете, краката, дори и срамните косми. Тях като че ли не ги беше грижа, че остриетата срязваха кожата ни. Те сякаш не чуваха писъците ни. На всеки от нас бе даден номер и той бе татуиран на лявата ни ръка, точно под лакътя. Престанах да бъда Ирене Франкел. Сега бях инструмент на Райха, известен като номер 29395. Напръскаха ни с дезинфектант, дадоха ни затворнически дрехи, ушити от груб и остър вълнен плат. Моите миришеха на пот и кръв. Опитах се да не дишам много дълбоко. „Обувките“ ни бяха всъщност налъми. Не можехме да ходим с тях. Кой ли би могъл? Зачислиха ни по една метална купа и ни наредиха да я носим през цялото време. Казаха ни, че ако я оставим някъде, незабавно ще бъдем разстреляни. Повярвахме им.
Отведоха ни в бараки, които не бяха подходящи дори за животни. Жените, които ни очакваха, сякаш не бяха човешки същества. Те умираха от глад, погледите им бяха апатични, движенията — бавни и вяли. Запитах се след колко ли време и аз щях да изглеждам като тях. Едно от тези получовешки същества ме насочи към празно легло. Пет момичета, наблъскани на един нар, чиято единствена постеля беше малко слама, пълна с дървеници. Запознахме се. Двете бяха сестри — Роза и Регина. Другите се казваха Лене и Рашел. Всички бяхме германки. Всички бяхме загубили родителите си на рампата за подбор. Онази нощ ние образувахме ново семейство. Хванахме се за ръце и се помолихме. Нито една от нас не заспа.