Спасяването на света и други екстремни спортове
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Maximum Ride #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1230-5
- Переводчик: Александър Маринов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Спасяването на света и други екстремни спортове». Краткое содержание книги:
Разбира се, открихме, че „Айтекс“ е навсякъде, с клонове в четиринайсет града в Обединеното кралство. Главният им офис обаче явно беше на около трийсет минути по въздух на запад-югозапад от Лондон.
— Рибата с картофи ми харесва — обади се Ари. — Вкусно е.
— Аха — рекох разсеяно, впила очи в картата.
Все още не можех да повярвам, че трябваше да се изправя срещу дракона без Зъба. Беше изоставил и мен, и Ръч, и Ейнджъл. Нима появата на Ари го беше ядосала толкова, че да престане да му пука дали ще оживеем? Наистина ли мислеше, че блогът му може да разреши всички проблеми? Не ми звучеше реалистично тайфа разгневени деца с вили и факли да сложат край на зловещия терор на „Айтекс“.
Думата „терор“ внезапно ме наведе на спомена за Гази, който беше заявил на агентите на ФБР, че се казва „Капитан Терор“. На мига очите ми запариха и в гърлото ми заседна буца. Гази. Иги. Толкова ми липсваха. Бях ги сънувала цяла нощ и се събудих с мисълта, че ще им се случи нещо лошо, а аз няма да съм в състояние да им помогна.
Направо ми идеше да убия Зъба. Определено беше в списъка със задачи, точно след спасяването на света.
Идиот. Кретен. Боже. Беше част от мен. Носех го в кръвта си. А моята течеше в неговите вени — буквално. Как можа да постъпи така?
Погледнах към Ари, който топеше последните си картофи в локвичка кетчуп. В несъразмерната му ръка те изглеждаха като клечки за зъби. Наблюдавах го внимателно — засега оставяше впечатление за вярност и искреност и не будеше подозрение. Дали обаче наистина не бях допуснала най-голямата си грешка?
Знам какво си мислите: разбира се, че не, Макс! Зъба е! Зъба допусна грешката!
Да, да, всички знаем каква изключителна рядкост е да допусна грешка. Изключителна рядкост.
И все пак…
Щях да държа Ари под око.
— Макс? — Ръч се беше вторачила в мен. — Земята вика Макс?
— М? Какво?
— Нали ще идем с полет? — попита Ръч и посочи Треджил на Темза на картата. — Тоест с истински полет, а не със самолет. Нали?
— Да. — Погледнах през прозореца. — Тръгваме веднага след залез-слънце. Междувременно някой да иска още чай?
— Да, аз няма да откажа — обади се Тото.
Има си хас.
72
— Просто чудесно — прошепнах, докато надничах през високия плет. — Вижте, не се и опитват да придадат някакъв по-приличен вид на мястото, нали?
— Изглежда страшно потискащо — каза Ръч плахо. — Аз бих се чувствала ужасно, ако работех тук.
— Мислиш ли? — казах аз. — Аз бих се чувствала ужасно, ако ме подлагаха на жестоки и откачени научни експерименти вътре. Прилича точно на злокобно извратено място, на което учени злодеи се отдават на немислими потресаващи експерименти. Като присаждане на ДНК от други видове на невинни дечица.
— Например — рече Ръч.
— Какво ще правим там? — попита Ари.
На фона на грациозния ни източен вид — постигнат благодарение на птичите ни кости — Ари изглеждаше още по-буцест и тромав. Извисяваше се над нас в полумрака, докато оглеждахме британската централа на „Айтекс“.
Сградата беше бивш затвор — съвсем на място. И, братче, трябва да призная, че британците определено водеха на пазара за мрачни и потискащи места. Централата на „Айтекс“ имаше непогрешимото излъчване на затвор — внушителни монолитни правоъгълни сгради от мърлявокафеникави тухли.
Ако собственикът на „Айтекс“ чете тези редове, бих искала да му кажа едно нещо: озеленяване.
Целият комплекс беше обрамчен с телена ограда, висока поне три метра и половина, по която течеше ток. Отгоре завършваше с бодлива тел — в случай, че няколкото удара с пет хиляди волта не се окажеха достатъчно убедителни. Е, вярно, ако човек беше напълно смахнат, вероятно нямаше да бъдат.
Естествено, ние просто щяхме да прелетим над нея — така или иначе.
Ейнджъл преглътна звучно в тихата нощ. Погледнах я. Лицето й беше необичайно бледо, с ококорени очи.
— Какво има? — попитах и застанах нащрек.
Тя преглътна отново и ме хвана за ръката. Стиснах я и клекнах до нея.
— Улавям мисли и разни други неща, които идват отвътре — каза с треперещ глас. — От Белите престилки, а и на някакви неща с разум, но без тяло.
Мозък на клечка — помислих си.
— Мислите са ужасяващи — продължи Ейнджъл. — Просто потресаващи. Зли. Канят се да осъществят плана си и не ги интересува какво ще коства той. Не ги интересува, че ще загинат хора. Нито пък животни.