Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Кой знае…
— А ти чувала ли си някога за лодкаря Пендер?
Момичето завъртя глава.
„Ами да, как ли да чуеш за него…“ — помисли си Талия. Пендер бе дошъл от далечния град Нарн. Ако можеше да се вярва на Лиан, беше ненадминат в занаята си. Чужд в Туркад човек, изгнаник също като тях. Точно такъв им беше необходим.
Техният придружител дойде, макар и много наежен.
— Хайде, Лилис — рече Талия, — заведи ме при онези твои хора.
Светлината избледняваше, дъждът не спираше. Двете се криеха в края на пристанищния град до стар каменен кей. Талия носеше сива роба и бе изсветлила с боя лицето и ръцете си. Чакаха да се стъмни. Брегът беше под зорко наблюдение, а името на Талия несъмнено беше в списъците на Игър. Реши да не се забулва, както постъпваха жените от някои народи във Фаранда — те поначало рядко идваха в Туркад, а и така би подканила всеки срещнат войник да огледа лицето, скрито зад воала. Изобщо не помисляше да си послужи с илюзия — могъщ чародей като Игър разполагаше с достатъчно помощници, обучени да долавят подобни хитрини. Все едно да се размотава нощем със запален факел на главата. Разчиташе на мрака в тесните улички, а и на великолепната си водачка. Времето също беше на тяхна страна — студът, дъждът и вятърът щяха да обезсърчат поне малко войниците.
— Страх ме е — повтаряше Лилис. — Виж, ей там също има стражници.
— Да, има — потвърди Талия, която се зарадва, че зрението на детето е още по-остро от нейното. — Значи ще опитаме другаде.
Но всеки изход от пристанищния град се пазеше зорко.
— Игър сигурно подозира, че сме тук — промърмори Талия. — Лилис, няма ли някакви тайни пътеки към града? Ти познаваш улиците доста по-добре от мен.
— Има… Каналите, отточните тръби, старите тунели на контрабандистите…
— Заведи ме до някой, по който се стига високо на хълма, но никой да не знае за него. Може би постовете са по-нарядко далеч от брега.
Малката студена ръка хвана нейната, тръгнаха на зиг-заг, докато сумракът не се сгъсти. Лилис спря при вонящия отвор на отточен канал.
— Ще се катерим дълго. Изходът е зад една кръчма — „Бисерната мида“. Там се събират контрабандисти.
— Чудесно, аз предпочитам задните улички. Не ми се вярва, че патрулите на Игър обикалят и по тях.
— Може и те да се плашат — потръпна Лилис.
В иззидания камък тунела вонеше на всички гниещи отпадъци, каквито се натрупват в град с един милион жители. Лилис бе оставила новите си дрехи и ботуши в стаята на кея и наджапа смело в мръсотията. Талия я следваше предпазливо, за да не се подхлъзне по напуканите камъни, покрити с гъста слуз. Лилис й показа как да се промъкне през ръждясала решетка, без да размества заклещените в нея боклуци, за да не личи, че е минал някой.
Стигнаха без премеждия до задната врата на кръчмата — по улицата вече имаше минувачи и двете не се набиваха на очи. Само че кръчмата изглеждаше запустяла — никакви светлини и звуци, вратата бе залостена. Лилис заобиколи предпазливо да надникне и се върна скоро.
— Някой дебне на улицата отпред. Вратата е закована с дъски, на стената има черни букви, но беше тъмно, не можах да ги прочета.
Явно Игър бе решил или да затвори, или да не изпуска от поглед всички съмнителни свърталища, известни на хората му. Талия обаче мислеше за друго в момента.
— Ти можеш ли да четеш?
— Трудничко — призна си момичето. — Табели и обяви. Случва се и да помогна някому да си напише писмото.
Провираха се по задръстени с отпадъци проходи между сградите недалеч от крайбрежната улица, за да стигнат по заобиколен маршрут до следващара си цел. Рядко имаше по някой запален фенер, обкръжен от мъглив ореол. Хората, които срещаха, изглеждаха прегладнели.
— Това обичайно ли е сред бездомниците? — изви вежди Талия.
— Кое?
— Ами грамотността.
— Не, но някои все пак могат да четат и да пишат. Аз обаче съм най-добрата от всички. Татко имаше книга, четеше ми разкази от нея, показваше ми буквите, сричахме заедно. Сънувам книгата често, както и него.
Момичето подсмръкна в мрака.
— А каква е съдбата на майка ти и баща ти?
— Мама са разболя и умря. Не я помня. После изгубих татко.
В скръбния й глас прозвуча и гузност.
— Как е възможно да изгубиш баща си?!
— Ами дойдохме в Туркад, когато бях на пет години. Разхождахме се да позяпаме корабите. Имах си играчка… дървено мече. Изтървах го във водата и то отплава. Татко скочи да го прибере.
Талия си представи какво е последвало. Ех, че мъка…
— Значи се е удавил пред очите ти!
— Как пък не, плуваше като риба! — изфуча Лилис. — Докопа мечето, всички наоколо само за това приказваха. И тогава ни налетяха някакви мъже. Не знам моряци ли бяха, контрабандисти ли… Удариха го по главата и го отмъкнаха на кораба си, скоро отплаваха. И той не се върна.