Хладнокръвно отмъщение
- Автор: Чайлд Престон У.
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #11
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-83-7
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Хладнокръвно отмъщение». Краткое содержание книги:
Сваляйки един след друг пластовете на измамата, Пендъргаст осъзнава, че конспирацията е много по-дълбока — обхваща цели поколения и е много по-чудовищна, отколкото той някога изобщо си е представял. И всичко, в което е вярвал, всичко, на което се е надявал, всичко, което е мислел че разбира… може би е ужасна лъжа.
Това решение му донесе известно облекчение.
Той отново се огледа, взирайки се във всяко лице. После, като се надигна и взе куфарите си, се отправи към стоянката за таксита. Имаше няколко коли – добре.
Отиде при четвъртото такси и се наведе през отворения пасажерски прозорец.
— Скоро ли ви свършва смяната? – попита той.
Таксиджията поклати глава.
— Нощта едва започва, приятелче.
Естерхази отвори задната врата, метна багажа си вътре и се пъхна след него.
— Към Бостън, ако обичате.
Мъжът се облещи към него от огледалото за обратно виждане.
— Бостън?
— Бек Бей, Копли плейс. – Естерхази бръкна в джоба си и хвърли няколко стотачки в скута на мъжа. – Това е за начало. Ще си струва усилието.
— Както кажете, господине. – И като включи на скорост, шофьорът изкара колата и потегли в нощта.
27.
Езервил, Мисисипи
Нед Бетъртън се огледа в двете посоки, преди да пресече широката и прашна главна улица с бяла хартиена торба в едната ръка и две кутийки диетична сода в другата. Пред пералнята на Дела бе паркиран очукан шевролет Импала. Като го заобиколи отпред, Бетъртън седна на пасажерското място. Зад волана седеше нисък и мускулест мъж. Носеше тъмни очила и избеляла бейзболна шапка.
— Хей, Джак! – поздрави Бетъртън.
— Здрасти – долетя отговорът.
Бетъртън връчи едната сода на мъжа, после се разрови в торбата и извади един сандвич, увит в амбалажна хартия.
— Омари със сос ремулад без маруля. Точно както го поръча. – Той го подаде на шофьора, после отново бръкна в торбата и извади собствения си обяд: огромен сандвич с пармезан и кюфтета.
— Благодаря – рече мъжът.
— Няма проблем. – Бетъртън отхапа от сандвича си. Умираше от глад. – Какво ново с нашите момчета в синьо? – смутолеви той, докато дъвчеше кюфтетата.
— Поги пак се заяжда с всички.
— Пак? Какво му тежи на душата този път на шефа?
— Може би хемороидите го мъчат.
Бетъртън се изкиска и отхапа солидно. Това беше често оплакване на ченгетата, които бяха принудени да киснат в колите часове наред.
— Е-е-с – рече Бетъртън. – Какво ще ми кажеш за убийствата на Броуди?
— Нищо.
— Е, хайде де! Купих ти обяд.
— Аз пък ти благодарих. Безплатният обяд не си струва клъцнатото гърло.
— Това няма да се случи. Знаеш, че никога не бих написал нещо, което да се свърже с теб. Просто искам да знам истината.
Мъжът на име Джак се намръщи.
— Само защото бяхме съседи, смяташ, че можеш да ме тормозиш за всичките си статии.
Бетъртън се постара да изглежда засегнат.
— Моля ти се, не е вярно. Ти си ми приятел. Надявам се, че ми желаеш успех в писането.
— Ти си ми приятел – би трябвало да гледаш по-малко да ме караш да газя в дълбокото. И впрочем, не знам нищо повече от теб.
Бетъртън отново отхапа.
— Глупости.
— На практика си е така. Тази история е твърде голяма за нас. Докараха щатските полицаи, даже целия отряд на отдел „Убийства“ от Джаксън. Нас практически ни отстраниха.
Журналистът се замисли за момент.
— Виж, всичко, което знам, е че мъж и жена – двойката, която интервюирах неотдавна – са били брутално убити. Все знаеш нещо повече от това.
Мъжът зад волана въздъхна.
— Знае се, че не е обир. Нищо не е взето, освен това не е бил никой местен.
— Това откъде се знае? – попита Бетъртън, дъвчейки.
— Никой местен не би направил подобно нещо. – Човекът извади една папка от вратата на колата и измъкна от нея цветна снимка с размер 9 х 13. – А и не ти показах това.
Бетъртън хвърли поглед на снимката от местопрестъплението. Кръвта се смъкна от лицето му. Дъвкането му се забави, после спря. След което бавно и внимателно той отвори вратата на колата и изплю хапката си в канавката.
Шофьорът поклати глава.
— Супер.
Бетъртън му върна снимката, без да я погледне повече. Обърса уста с опакото на ръката си.
— О, боже мой – произнесе той дрезгаво.
— Схвана ли идеята?
— О, боже мой – повтори Бетъртън. Неутолимият му глад изведнъж бе изчезнал.
— Сега знаеш всичко, което и аз – заяви ченгето, като довърши сандвича си и обърса пръсти. – О, с изключение на едно – не разполагаме с нищо, което дори далечно да напомня за следа по този случай. Местопрестъплението беше чисто. Професионална работа, каквато не виждаме по тези места.