Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Ами ако апартаментът е бил разчистен основно и сега там има нов наемател?
Свих рамене.
— Има само един начин да разбера дали е така.
— Добре, ще те заведа дотам.
Няколко минути по-късно вече бяхме в колата и аз обяснявах на Флора къде се намира мястото. Пропътувахме около двадесет минути под следобедното слънчево небе, по което от време на време преминаваше по някое заблудено облаче. През по-голямата част от времето бях зает с някои по-особени приготовления със силите на Логрус, с които успях да приключа точно когато навлязохме в квартала, където бе живяла Джулия.
— Завий тук и мини зад онази сграда — казах аз. — Ще ти покажа къде да паркираш, стига да има свободно място.
Имаше, при това близо до мястото, където бях паркирал през фаталния ден. Спряхме до тротоара и Флора се обърна към мен:
— Какво следва сега? Да не би да смяташ просто да се качим и да почукаме на вратата?
— Ще направя и двама ни невидими — отвърнах аз — и ще поддържам магията, докато се озовем вътре. Затова се движи съвсем близо до мен, за да можем все пак да се виждаме един друг.
Флора кимна.
— Веднъж, когато бях още малка, Дуоркин направи този номер, за да ме развесели. — Тя прихна. — Доста хора успяхме да спипаме в неудобен момент. Бях забравила за това.
Завърших няколкото последни щриха в сложното заклинание и освободих действието му. Светът извън колата стана някак по-замъглен, сякаш го гледахме през сиви очила. Измъкнахме се през моята врата, отидохме бавно до ъгъла и там завихме надясно.
— Тая магия трудна ли е за научаване? — попита ме Флора. — Струва ми се, че никак не е зле човек да разполага с нея.
— За съжаление, да — казах аз. — Освен това има един голям недостатък — не може да бъде извикана на мига, ако преди това не си я подготвил с нужното заклинание, което пък отнема около двайсетина минути.
Застанахме пред входа на голямата стара къща.
— На кой етаж е? — попитаме тя.
— На последния.
Изкачихме няколкото стъпала, които ни деляха от входната врата, за да установим, че е заключена. Хората вече не са така небрежни като едно време.
— Ще я разбием ли? — прошепна Флора.
— Не, твърде много шум ще вдигнем.
Хванах дръжката на вратата с лявата си ръка и прошепнах нужните думи на Фракир. Тя се разви леко, плъзна надолу и се вмъкна в ключалката. Нишката й се втвърди и после направи няколко резки движения.
Тихото щракване означаваше, че езичето на ключалката е прибрано. Аз завъртях дръжката и я бутнах леко напред. Вратата се отвори. Фракир се върна към предишната си роля на невидима гривна.
Влязохме и тихо затворихме вратата след себе си. Върху разкривеното огледало, което подминахме, не се появиха образите ни. Поведох Флора нагоре по стълбището.
От единия от апартаментите на втория етаж се чуваше тих разговор, който заглъхна преди да стигнем до третия етаж. И нищо повече. Никакъв вятър, никакви разсърдени кучета.
Вратата на апартамента на Джулия беше сменена и върху нея се мъдреше нова, лъскава ключалка. Почуках и зачакахме. Отговор не последва и аз почуках отново след около минута.
Никой не се показа. Опитах бравата. Вратата беше заключена, но Фракир отново ми се притече на помощ. Ръката ми трепна, когато си спомних за последното си идване дотук. Знаех, че обезобразеното й тяло вече не лежи на пода. Знаех, че звярът убиец не ме чака вътре. Въпреки това спомените за онзи ден ме стиснаха за гърлото.
— Какво има? — прошепна Флора.
— Нищо — казах аз и отворих вратата.
Доколкото си спомнях, когато Джулия се нанесе тук, апартаментът беше полуобзаведен. Старите мебели си бяха все още тук — канапето и малката масичка, няколкото стола, другата по-голяма маса. Нищо не бе останало от мебелите на Джулия, на пода бе постлан нов килим, а самият под явно бе лъскан наскоро. Вероятно още никой не бе наел апартамента, защото наоколо не се виждаха никакви лични вещи.
Влязохме вътре и затворихме вратата. Освободих магията, която ни бе прикривала до момента и се захванах да прегледам отново стаите. Веднага щом магическото було на невидимостта се стопи, всичко около нас видимо просветна.
— Не мисля, че ще откриеш нещо — каза Флора. — Всичко наоколо мирише на паркетин, препарати за дезинфекция и прясна боя…