Всяко мъртво нещо [bg]

Хората на честта говорят само за онова, което ги засяга пряко, отговарят само на специфични въпроси и предпочитат да мълчат, отколкото да те излъжат. Човекът на честта счита за абсолютно задължение да говори само истината и би се отклонил от това правило само тогава, когато поведението на околните се промени до такава крайност, че да оправдае подобно отклонение. Е, разбирам: това предполага да приемем, че по същество сводници, убийци, наркотрафиканти и търговци на дрога са почтени хора… или че този вид кодекс на поведение е просто отживелица от друг век, една жална и неуместна останка от по-добри времена, използвана може би като въображаем ореол за почтеност или дори аристократизъм от бандити и главорези.

Изчаквах той да наруши мълчанието пръв.

По едно време старият се изправи, поразходи се из стаята с почти болезнено присвито лице. Спря пред мъничка странична масичка, на която матово блестеше златно блюдо.

— Знаете, Ал Капоун много обичаше да яде от златни чинии. Известно ли ви е това? — попита.

Отговорих, че не.

— Неговите хора винаги носеха златни чинии в калъф от цигулка. Където и да ходеше Капоун, в ресторант или на друго място. Подреждаха ги на масата и той и гостите му ядяха от тях. Сега какво бихте казали за човек, който има нужда да яде от златна чиния?

Наведе се над масичката в очакване на отговора, загледан в отражението си в блюдото.

— Когато човек спечели много пари, вкусовете му могат да се изменят, да станат по-ексцентрични — отвърнах. — След известно време вече нищо няма нормален вкус за него, освен ако не е сервирано на костен порцелан или на златни блюда, да. Мисля, че не е редно човек с ужасно много пари и власт да се храни от същите съдове както дребните хорица.

— Аз пък мисля, че тази работа отива прекалено надалеч — рече донът, но видимо вече не говореше на мен, освен това сега още по-внимателно следеше собственото си отражение в мътната златна повърхност. — В нея има нещо дълбоко погрешно. Има вкусове, на които не бива да се угажда, защото те са вулгарни. Те са порочни. Те са в разрез с човешката природа.

— Май това не е от блюдата на Капоун?

— Не, моят син ми го подари за последния рожден ден. Бях му разказал тази история за Капоун и той поръчал чинията нарочно.

— Може би е пропуснал поуката от разказа ви — рекох.

Старият мъж изглеждаше доста уморен. Лицето му имаше изражението на човек, който не е спал отдавна, може би защото не е могъл да заспи.