Всяко мъртво нещо [bg]

Шиора бе висок към метър и деветдесет и вероятно тежеше не повече от 80 килограма. В ръкавите на сивия еднореден костюм ръцете му изглеждаха като дълги тънки ножове; слабият му източен и жилест врат бе почти женствен в дължината си. Бе бледен, по-бледен и от първичната белота на ризата без яка. Косата му бе черна, къса, темето — плешиво, конусообразно, заострено на върха. Шиора изглеждаше като меч на отмъщението: жив дявол в човешка кожа, инструмент на болката, нещо средно между хирург и скалпел. Според ФБР лично бе извършил поне тридесетина убийства. Но познаващите Шиора хора твърдяха, че федералните бъркат в сметката, убийствата били много повече.

Приближих и той се усмихна. Откриха се съвършени бели зъби, които блестяха зад тънки, пиявични устни. Усмивката обаче не стигаше до очите. Изчезваше още в назъбения белег, започващ от лявото ухо, минаващ по бузата и носната кост, завършващ някъде под мекото на дясното ухо. Този белег разцепваше усмивката на две, сякаш Боби имаше две усти.

— Ега ти топките — да дойдеш тук — цъкна с уста, заклатил глава, все още ухилен.

— Това признание за вина ли е, Боби? — рекох.

Усмивката не мръдна от лицето му.

— Защо ти трябва шефът? Той за лайнари като тебе време няма — сега вече усмивката му направо разцъфна. — А, между другото, как са жена ти и хлапето, а? То сигурно вече трябвала е на… колко? А? Май четири години?

В слепоочията ми нещо запулсира тъпо и мощно. Аленочервено ми се мярна пред очите, но примигнах и събрах воля. Задръж! — обади се издълбоко някакъв вътрешен глас. Свих юмруци, издържах. Знаех, че ще съм мъртъв преди още да съм докоснал бялата пилешка шия на Шиора.

— Намериха Стивън Бартън мъртъв в един канал тази вечер. Федералните търсят Сони, а може би и теб. Милея за благополучието ви. Не бих искал нищо лошо да ви се случи — на нито един от вас, разбира се… без аз да участвам в това удоволствие.

Усмивката му си остана същата. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато тих, но авторитетен глас прозвуча от говорителя на стенния домофон до вратата. Странен глас: сякаш поскърцва от възрастта, с далечен резонанс на отвъдното и неизбежното, и хрипти леко с ехо от сицилианските години на дона.

— Нека влезе, Боби — нареди гласът. Шиора отстъпи и тръгна навътре. Отвори плътни двойни врати към самия хол. Сивокосият с автомата вървеше зад мен неотклонно, аз следвах Шиора. Той изчака да минем, затвори тези врати и отвори нови.

Дон Ферера седеше в старо кожено кресло зад огромно бюро, което странно ми напомни за онова в кабинетчето библиотека на Уолтър Коул. Доста приличаше на него. Разликата бе в категорията — златните украшения, вдълбани в плота отгоре, бяха съвсем различни от спартанската обстановка при Коул. Пердетата бяха спуснати. Стенни абажури и лампи по масите наоколо хвърляха мътна жълтеникава светлина върху картините и рафтовете с книги. Погледнах томовете — бяха доволно стари и вероятно много скъпи. И никой никога не ги бе отварял. Това дали им вдига цената още повече? — попитах се неволно. Покрай стените бяха наредени облечени в червена кожа столове, в тон с креслото на дона. В ъгъла се мъдреше дълга ниска маса, около нея — две къси канапета.