Гордост [bg]

Открехвам капака на котешкото сандъче само колкото за една муцунка. Страх ме е, че на Канибал може да й се прииска да скочи навън и да започне да убива всички животни от въртележката. Тя не помръдва, май че не й се нрави това въртене на света. То и моята глава се замайва, дето знам, че така е с всички, а какво остава за мъниче като Канибал — направо може да й прилошее.

Човекът от въртележката не бърза да ни спре. Няма чакащи да се качат и той нехае. Пусна мотора и се забрави. Запали си една цигара, изпуши я цялата, докато ние се въртим, после я хвърли на земята и я стъпка. Другите двама на въртележката, изглежда, са му приятели, защото всеки път, като минат покрай него, и нещо му подвикват. Момичето е седнало върху слон и двата й крака стърчат встрани. Носи бели обувки и полата й се вдига от вятъра.

Все поглеждам назад към Лоръл; тя се усмихва и върти глава, иска всичко да огледа. Здраво стиска жирафа и само от време на време набързо ми маха с една ръка. Музиката свири високо, но аз не мога да позная песента. Първо решавам, че може да е оная дето се върти като света тра-ла-ла, но не е тя.

Когато слизаме, и двамата сме зашеметени. Мисля си освен това, че трябва да пусна Канибал да се изпишка. Откриваме една стълба, която води към плажа и слизаме по нея. Слънцето е взело да залязва и цялото небе гори червено. Канибал си играе наоколо, върти се също като че ли има опашка и я гони, после изтичва встрани от нас и наистина си свършва работата, и двете работи. Лоръл смята, че е срамота да я гледаме, но аз не се стеснявам.

Лоръл иска да се прибираме, защото вече се стъмва. Аз я предумвам да повървим още малко — до пристана, а после, по обратния път, да тичаме. Сигурно има още половин час, преди да мръкне; така мама и татко ще могат хубаво да се наспят.

Пак излизаме на дъсчената алея и минаваме през центъра на увеселенията, покрай Рибарския кей и в другия край зърваме една, ама много по-голяма, въртележка. Лоръл иска да отидем да я видим и тогава аз съглеждам нещо по-интересно.

Като го показвам на Лоръл, и тя ахва като мен. Точно там, на самата морска алея, се вижда огромна клетка и в нея — истински лъв! Клечи на задните си лапи и оглежда тълпата с ококорени очи, следи всички минувачи.

Ние с Лоръл веднага се лепваме за клетката. Виждал съм лъвове във филаделфийската зоологическа, но никога толкова отблизо, пък и в този лъв има нещо особено. Изглежда ми самотен, като че ли му липсва приятел. Прилича на лъва от „Магьосникът от Оз“. Приближаваме се и той свежда очи, право в нас гледа. По едно време раззинва уста в дълга прозявка. Никога не съм знаел, че лъвът може да отваря толкова голяма уста. Цялата ми глава на един залък ще отхапе. И зъбите му са дълги, остри и много по-жълти, отколкото съм си представял. Зъбите му са почти толкова жълти, колкото и очите, а неговите очи са жълтеникавокафяви, не зелени като очите на Канибал или на мама.