Гордост [bg]

А на тях дали някой някога е казвал, че у тях живее дявол?

Във второ отделение едно от любимите наказания на сестра Бернадет беше да ни пъхне в онези шкафчета в дъното на стаята и да затвори плъзгащите се врати. Веднъж и мен ме завря там, защото съм си правил в час хартиена лястовица, която дори не хвърлих да лети; и тогава изповръщах всичко вътре. Догади ми се само от вонята.

Мисля си тези неща за училището, а клеча на пясъка и гледам как океанът подлизва нашия замък. След това си спомням, че другите деца не са на училище; събота е.

Решавам, че няма да правя нищо, за да спася замъка на Канибал, дори няма да възстановя отнесените от водата части. Наблюдавам как челната му стена с бойниците рухва в предния преграден ров, след което водата отнася основите и кулата се сгромолясва. Пясъкът от стените на оградния окоп също взе да се разронва, а после връхлетя една огромна вълна и заля целия ни строеж — плисна нашироко, дръпна се назад и от замъка ни остана пак замък, ама като истински, сякаш строен преди хиляди години — стар, порутен, разяден от пясъка и пустинните хали. Не зная защо, но обичам да съзерцавам рушенето на нещата, то е като да гледаш как подпалват котешки опашки. Като си помисля, нищо чудно в мен наистина да се е вселил дявол.

Връщам се при нашите — мама седи, зареяла поглед към океана. Татко е легнал по очи върху един пешкир.

Поставям Канибал обратно в сандъчето и тя кротва; затваря си очите. Това боричкане с вълните и експедициите из замъка май че доста са я изморили. Пускам в сандъчето и парченце дроб, което бях взел със себе си. Дори миризмата на дроба не успява да я събуди. Струва ми се, че мама започва да харесва Канибал, защото се усмихва, докато ме гледа как се опитвам да я нахраня.

— Дики, харесва ли ти тук? Красив е океанът, нали? Друг път, когато съм идвала, винаги е било горещо, душно и пълно с народ. А сега мога да си стоя колкото си искам на слънце, без да се притеснявам, че ще ми излязат лунички.

Заобикалям я и докато минавам край татко, той светкавично протяга ръка и ме сграбчва за глезена.

— Ей, Скакалец, я ела да се поборим. Ще ти покажа някои от старите ми хватки, с които ще сбъркаш хлапетиите в квартала като се върнем.

Отпърво ме е страх. Не си спомням друг път да съм се борил с татко; всъщност не си спомням с никого да съм се борил. Мразя ги тия неща и повечето от децата в училище вече са ме оставили на мира. Ако си по-едър, или по-дребен от останалите, непрекъснато трябва да се биеш, но ако си точно по средата и на ръст, и на тегло, както съм аз, почти не те закачат. Разбира се, има ги и едни, дето все налитат на бой и най-вече от тях трябва да се пазиш.