Гордост [bg]

Известно време Канибал не помръдва, само вдига очи и ни гледа. След малко обаче прекрачва сандъчето, прави един излет до централната кула на крепостта и се връща обратно. Пак вдига очи и ни гледа. Ние сме наклякали край замъка и ако питате мен, тя сто на сто се чуди какво толкова я зяпаме. Сигурно си мисли, че това е пясъчник, защото в един момент почва да драска по двора на крепостта и най-невъзмутимо се изпишква.

Татко се изсмива толкова гръмогласно, че едва не пада по гръб. Облекчена, Канибал поема към другата страна на кулата, изправя се на задни лапи, подпира си предните на крепостната стена и наднича навън. Срутва две от квадратните бойници, които отворихме специално за бранителите със стрели, след което пак се смъква на четири лапи и излиза в предната част на замъка. Внимателно промушва глава през портата с караула от двете й страни и гледа ли гледа подвижния мост над рова. Като прилепиш глава по пясъка и я погледнеш отдолу, заприличва на същинско чудовище — огромна като лъв, не, не, като слон.

След това издърпва главата си от отвора на портата, влиза отново в сандъчето си и оттам скача върху централната кула. Пясъкът се изронва по края, но кулата не пада. Канибал събаря клечката от захарното петле и после, само защото е такъв ситнеж, успява най-удобно да се настани, сякаш е кацнала върху самия връх на кулата. Подвива малките си лапки под кльощавото си телце и започва да ни оглежда един по един. Сигурен съм, че иска да ни се докара, да ни се представи за много послушна, но сама не знае как точно да го направи.

През цялото време татко примира от смях, а Лори скача, рипа нагоре-надолу край замъка или пък се затичва право към стените му, за да изплаши Канибал.

Татко взема Лори в скута си. Не съм седял в скута на татко, откакто двамата започнахме заедно да строим веранди. Това е една от тъжните страни на възмъжаването. А за маминия скут пък съм прекалено голям. Понякога тя ме придърпва към себе си и прокарва пръсти през косата ми, прегръща ме, притиска ме, но до сядане в скута й не се стига. Тези неща като че ли от само себе си престават, отминават някак си незабелязано. До края на живота си едва ли ще ми се случи отново да седна в нечий скут.

Най-накрая татко протяга ръка и взима Канибал. Тя дори и не замахва с лапка към него. Поставя я в сандъчето и с големия си палец я погалва между ушите. Само един-единствен ден не е работил и вече ръцете му изглеждат по-добре; не са толкова изранени или може би това е от водата в океана и от ровенето в пясъка.

Във всеки случай сега те повече приличат на ръце и по-малко на животински лапи. Сложил си е златната халка с инициали, която мама му подарила преди да се венчаят. На работа не може да я носи, защото има опасност да се закачи в някоя машина.