Гордост [bg]

— Успокойте се, лейтенант. Отпуснете се. Скоро ще се оправите. Гласът беше женски. Усети как спринцовката се забива в ръката му и отведнъж го затисна глуха тишина, огънят в гърдите му изтля и той отново потъна в сън.

Минаха две седмици и чак тогава полека-лека ротният командир Мудиг взе да изкарва по два-три часа на ден без помощта на морфин, но нещо в него му подсказваше, че е по-добре да живее в страдание, отколкото в меката гумена немощ на опиата — състояние, което нямаше нищо общо с неговите представи за живот. Хапеше устни до кръв, за да издържи на болките, които го прерязваха при всяко вдишване и издишване, а пристъпите на кашлица потискаше с цената на същинска агония; но често не успяваше, предаваше се под напора на раздиращата го болка и започваше неистово да крещи.

Продължаваше да живее в мрак, а черно червеникавата мараня, която трептеше пред взора му, го плашеше, защото добре помнеше, че не така изглеждат нещата, когато човек просто затвори очи. Сега беше различно — влажен неспокоен гъст мрак, ослепително червен мрак, осеян с пръски бяла светлина, които като светулки се рееха или пък изневиделица го пронизваха право в зениците.

Лежеше по гръб и дните бавно се точеха, едни пълни с отчаяние, други с надежда. Обръщаха му внимание само като се развика. Взе лекичко да опипва всичко с върха на пръстите си и откри, че към едната му ръка е прикрепена стъклена тръбичка, а така също и към пениса. Почувства се като крава на автоматична доилка, като доматен корен, подпрян с колчета и тел.

Не му стигна воля да развърже стегнатата превръзка над очите си. Знаеше, че на два пъти, докато е спал, са я сменяли, защото на пробуждане лошата миризма на замърсен бинт я нямаше. През цялото това време Стюре Мудиг нито веднъж и не помисли, че може да се оплаче. Знаеше, че в живота е така; понякога е тежко и човек трябва търпеливо да изчака, докато дойде време да разбере какво точно се е случило.

Мина почти месец, когато веднъж усети, че някой стои до леглото и му говори:

— Лейтенант Мудиг! — проточи първата сричка на името му като кравешко „мууу“. — Ще сваля превръзката от очите ви. А вие ще ми кажете доколко виждате. Може ли да говорите, лейтенант?

Кеп кимна утвърдително. Пестеше думите си от страх да не се разкашля, но гласа си не бе изгубил, та нали бе опищял цялото отделение.

Разбинтованото, макар и с помощта на ножица, продължи ужасно дълго. Най-накрая върху очите му останаха само два марлени тампона. Докторът внимателно отлепи единия и Кеп бавно отвори окото си, но го прониза ослепителна болка. Стисна го и после пак взе да го отваря — полека и боязливо. Видя размазана светлина и размити очертания, които сякаш не можеше да нагласи на фокус.