Ханибал - врагът на Рим

— Не и в Картаген — рече Ханон. — Там е сухо като тук.

Цингеторикс се намръщи.

— Значи сигурно се чувстваш като у дома си.

Напук на всичко Ханон се ухили. В продължение на може би два месеца след пристигането му тук галите, с които спеше в едно помещение, не му бяха обръщали абсолютно никакво внимание и през цялото време си говореха на своя бърз гърлен език. Ханон беше направил какво ли не да ги спечели, но без резултат. Промяната дойде постепенно. Ханон не беше сигурен дали допълнителните наказания от страна на Агесандър ги бяха накарали да му протегнат приятелска ръка, но вече не му и пукаше. Другарството, което споделяха сега, правеше съществуването му поносимо. Както и вестта, че Ханибал е стегнал в желязната си хватка Сагунт. Ясно беше, че градът ще падне преди края на годината. Ханон се молеше всяка вечер за успеха на картагенската войска. Молеше се също един ден да му се удаде възможност да убие Агесандър.

На двора бяха петима и продължаваха работата, започнала преди седмици с жътвата. Беше краят на лятото и Ханон беше започнал да свиква с живота в стопанството и тежкия труд, който трябваше да полага всеки ден. Положението беше много по-мъчно заради тежките железни окови на краката му, които му позволяваха само да тътри крака. Преди бе мислил, че е в добра форма, но бързо разбра, че не е така. При работа по дванайсет или повече часа на ден в лятната жега, с окови на краката и хранен колкото да не умре от глад, той се беше превърнал в жилава сянка на някогашния си аз. Косата му падаше на дълги рошави кичури от двете страни на брадясалото му лице. Мускулите му изпъкваха като възли и всяка гола част от тялото му беше станала тъмнокафява. Галите не изглеждаха по-различно. Бяха като диви зверове, помисли си Ханон. Нищо чудно, че рядко виждаха Фабриций или друг от семейството му.

Зърна Агесандър в далечината и изсвири уречения сигнал, за да предупреди останалите. Мехът бързо беше върнат на мястото му. Ханон отново подкара мулетата, които теглеха тежката диканя върху ожънатата пшеница, положена върху отъпканата земя на големия двор. Галите започнаха да веят овършаните класове, като ги подхвърляха във въздуха с вилите си, така че лекият вятър да отнесе плявата. Задачата им беше продължителна и затъпяваща, но трябваше да бъде изпълнена преди зърното да бъде натоварено на каруца и откарано при навесите за съхраняване, които бяха построени върху тухлени подпори, за да не могат гризачите да стигат до тях.

Агесандър дойде, застана в сянката на постройките и ги загледа мълчаливо. Петимата роби заработиха здраво, като се опитваха да не поглеждат към сицилианеца. Скоро телата им отново плувнаха в пот.

При всяка обиколка на диканята Ханон зърваше Агесандър, който го гледаше непрекъснато. Не се изненада, когато надзирателят тръгна към него.