12 мита в българската история

Унгарците грабели и България на път за своите грабежи във Византия. На грабеж при тогавашните транспортни средства всеки унгарски боец може да има само една каруца. Унгарците грабят във Византия добитък, дрехи, платове, мебели, луксозни предмети на бита. Ако грабеха и в България, каруците им щяха да бъдат пълни още между Белград и Ниш. Как ще се движи този тежко натоварен керван до византийската граница, която е чак при Одрин, и къде ще товарят унгарците новата плячка? А българите какво — ще им ръкопляскат? Та местното българско население дори под византийска власт унищожава по тези пътища два кръстоносни похода веднага след първите грабежи, та в собствената си държава ли ще се церемони с нашествениците? Още повече че теренът (дълги проходи в планините на Западна България) предполага устройването на засади — стар български специалитет по тези места.

По аналогия именно с кръстоносните походи, известно е, че в Средновековието чужди войски се пропускат през територията на една държава, за да нападнат друга държава по договор. Договорът предвижда обикновено придвижването на войската да става по един път, охраняван от силни гарнизони, край всеки по-голям град да се устройват пазари за храни и фураж (за да няма грабежи на местното население), а на връщане да се заплаща на държавните власти с част от плячката, взета от нападнатата вражеска територия. Само при такива обстоятелства са възможни нападенията на унгарците над Византия. В това отношение цар Петър е добър ученик на баща си Симеон Велики, пропуснал русите да прекосят България по Черноморския път и да нападнат Византия по време, когато страната ни е в мир с южната си съседка. С тих ход цар Петър е постигал две неща. Отслабвал е главния си съперник за хегемония на Балканите и е реализирал приходи за държавното съкровище от полагащата му се част от плячката на унгарците. Не е много почтено за страна, намираща се в мирни отношения със съседа, но напълно в рамките на политическите междудържавни отношения в епохата. Разбира се, това е много опасна политическа игра, тъй като Византия може да не се съгласи с аргументите на цар Петър при неизбежните византийски протести, че не е в състояние да спре унгарците, и да му обяви война. За да се реши на този ход с унгарците, цар Петър трябва да е поддържал силна армия, разубеждаваща византийците от война с България. И сведения, че България е имала силна армия, освен примирението на византийците с наглостта на цар Петър, има предостатъчно. През 968 г., когато император Никифор Фока все пак се решава да нападне България, армията му достига българската граница и… отказва да я пресече, вдигайки се на бунт: „Поради спомена за предишните поражения“ — пишат византийските автори. Но последното от тези поражения е преди половин век и е много по-вероятно силата на съвременната българска армия да е била добре позната на средните и нисшите командири на византийските войски. На следващата година шестдесетхилядна руска войска, водена от киевския княз Светослав, нахлува в отвъддунавска България и влиза в бой с тридесетхилядния корпус на местния български военноадминистративен управител. Макар и двойно по-малко, към края на деня българите започнали да надделяват в боя, русите почнали да бягат и отчаяният Светослав се хвърлил лично в боя с призива: „Да умрем, братя, да не посрамим руската земя!“ Въодушевените руси успели въпреки това само да изтласкат българите, без да ги разгромят. Най-сетне петдесетгодишната война на Самуил с Византия и десетките му победи подсказват, че и при цар Петър воинското дело в България си е било на завидна висота — откъде ще вземе иначе цар Самуил тези прекрасни войници.