12 мита в българската история
- Автор: Димитров Божидар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «12 мита в българската история». Краткое содержание книги:
• Митът за прародината, расовия тип, бита и културата на древните българи
• Митът за датата (681 г.) на образуването на българската държава
• Митът за ролята на прабългари, славяни и траки в образуването на българската държава и народност
• Митът за единствената българска държава на Балканския полуостров
• Митът за Крум страшни и страшните му закони
• Митовете около християнизацията на българския народ в 864 г.
• Митовете за делото на Кирил и Методий
• Митът за слабия цар Петър (927–969)
• Митът за антифеодалното въстание на Ивайло
• Робство ли беше турското робство, или само национална катастрофа
• Митът за големите балкански юнаци при османските завоевания
• Митът за Васил Левски — светец или най-успешният български политик
Когато пиша за митове, разбира се, аз имам предвид невярната представа за исторически събития и личности, наложена за тях в представите на съвременните българи. Тази представа се оформя не от академичните трудове на професионалните историци, а от учебниците по история в началния и средния курс на училището, научнопопулярните статии в медиите, белетристиката (романи и повести на историческа тематика), електронните медии и, разбира се, киното.
Нападенията на татарите траят шест години, без цар Константин Тих да им окаже съпротива. Така и пишеше в учебниците: „Царят и болярите се затворили в крепостите, а народа изоставили на произвола на съдбата“, т.е. на татарите. Но народът излъчил от средите си един смел селянин, който организирал народа на борба, която завършила с разгрома и на татарите, и със свалянето на безотговорния цар Константин Тих, на чийто трон седнал Ивайло — селският цар. Така било осъществено първото антифеодално въстание в света. Това бе поредното ни първо място — след като дадохме АБВ на Ренесанса чрез азбуката на Кирил и Методий и предшествахме Реформацията с богомилството има-няма с половин хилядолетие.
Но авторите на това поредно първо място бяха забравили да обяснят няколко доста съществени неща. България по това време е малка — само територията между Дунав и Стара планина. Татарите започват нападенията си в 1271 г., а Ивайло се появява на сцената чак в 1277 г. Та първият въпрос е: как изоставеният от царя и болярите народ в тази малка територия оцелява след седемгодишни, невъзпрепятствани от българска войска кланета и грабежи, та намира демографски ресурс да излъчи войска, способна едновременно, и то в рамките на три пълни години, да бие и татарите, и византийците, че и царската българска войска.
Непонятно, нали? Но съвършено ясно за познавачите на епохата. Армиите на България и Византия (а и на други уседнали държави) се бият, като тръгват една срещу друга, сблъскват се някъде в равнината или в някой старопланински проход в генерално сражение, и който победи, печели Тракия. Военните кампании траят 20–30 дни, обикновено през лятото, и то след жътва. С варварите е друго — те нападат едновременно, с десетки дружини, които се пръскат, щом преминат Дунав, като рояк из българската земя. Грабят, убиват, опожаряват села и градчета. Те са неуловими и недосегаеми за царските армии, напразно търсещи сражение в тях. Накрая варварите се обединяват в един юмрук и наистина дават генерално сражение на рухналата физически и психологически царска армия.
Но българската държавна мисъл не се оставя да падне в тази клопка. Срещу варварите още в X век си създаваме военна стратегия, включваща три фази на „достойно посрещане“. По заповед и с помощ на държавата всяко село си изгражда крепост на висок хълм, в която при нахлуване на варварите се укриват всички жители на селището, заедно с добитъка и кравите. Степните варвари, за разлика от византийците, не умеят да превземат крепости. Варварите палят селата, но не могат да засегнат населението. Тази отбрана не е пасивна — през нощта гарнизоните на по-големите крепости, ориентирайки се по огньовете на лагерите на варварските дружини, излизат от крепостите и ги атакуват безмилостно. След като бъде изтребена част от войската на нашествениците, а останалите са поизмъчвани от глад, в открита атака тръгват полковете на областните центрове и царските войски. Отпочинали пресни елитни войници, които започват истинско сафари на оцелелите степни дружини. Наесен всичко е свършено, селяните слизат от калетата, възстановяват къщите си и засяват житото за хляба на следващата година. Така се справяме с маджари, печенеги, узи, кумани. С татарите така я караме до 1277 г. — много са и унищожението им не е работа за една година.
Но какво всъщност става в 1277 г. — на петата година от интензивните татарски нападения в Дунавска България. Българските източници (и без това доста оскъдни за Средните векове) не съобщават нищо по въпроса, с изключение на името на царя по това време — Ивайло. Сведението се съдържа в приписка към една книга, преписана в старобългарския град Свърлиг (днес в Сърбия). Спазвайки традицията, граматикът преписал книгата и написал накрая: „Написа се тази книга по време на царуването на цар Ивайло…“ И слава богу, че така е написал, защото и досега нямаше да знаем името на българския цар в тази епоха. Двама византийски хронисти описват доста подробно как българите се справят с татари и гърци, но наричат водача им само с презрителни имена (Бърдоква, Лахана, Свинепаса). Според тях Ивайло бил селянин — човек от долен произход, който събрал дружина след внушения, които Света Богородица му направила, и започнал да изтребва татарските отряди, разпръснали се из България за грабеж след всяко нахлуване на татарската армия. Този произход много се хареса на марксистката историография, която обяви действията на Ивайло за антифеодално въстание на българското селячество.