12 мита в българската история

В житията и на Климент, и на Наум си пише какви са те, но кой да чете, особено ако не пасва на предварително съставената теза. А си пише, че са синове (и най-вероятно са братя) на благородни родители от Мизия, т.е. на български аристократи. Синовете на българските аристократи, както в много други средновековни държави с абсолютна монархическа власт, се обучават в двореца на владетеля (затова владетелят в България ги нарича в редица документи „мои хранени хора“) и при достигане на зрелост получават назначения във висшата военноадминистративна власт.

Едва ли можем да се съмняваме, че както всички юноши от българската военна аристокрация, и Климент, и Наум, и Ангеларий са мечтаели да получат назначение на командири на конни полкове и да препускат във вихрени атаки срещу вражи войски, нахлули в територията на Отечеството. Но са получили назначение на… монаси. Самият син на цар Борис — Симеон Велики, също е обичал вихрени конни атаки. Личи си по недопустимото му от държавническа гледна точка лично участие в решителния щурм на бронирания конен корпус на българската армия в битката при Ахелой. Царят не може лично да участва в сражение, тъй като, освен че губи контрол над частите, участващи в сражението, може да бъде и убит, а при централизираната власт в България такова развитие на нещата може да доведе до разгром на цялата държава. Както става след смъртта на цар Иван Владислав, участвал лично в сражение край Драч в 1018 г. Симеон Велики също е могъл да загине — в боя при Ахелой конят му е бил убит. Куриозното е, че и той като младеж, обичащ сраженията, е назначен като Климент, Наум и Ангеларий за… монах и като такъв — изпратен в Магнаурската школа. Цар Борис I очевидно го е подготвял за архиепископ или за патриарх на Българската църква. Задачата на Климент, Наум и Ангеларий е била друга — да усвоят грамотност на славянски език и един ден да я пренесат в България заедно с преводите на Кирил и Методий, а след това да организират въвеждането й във всички енории и епархии на България. Такива са били времената — момчета, родени да командват бойни конни корпуси, е трябвало да се занимават с религиозни и свързани с тях просветнообразователни въпроси. Но държа да подчертая — това са отново стратегически въпроси от висша държавна важност. На практика Климент, Наум и учителите им Кирил и Методий коват едно страшно и непобедимо оръжие за българския народ с мощ и сила, по-голяма от всички конни корпуси на държавата, взети заедно. Защото българският меч се е пречупвал на няколко пъти в четиринадесетвековната ни история, но българското писмено слово — никога. И във всеки момент, когато е изглеждало, че с България или с българския народ е вече свършено, се е намирал някой българин да ревне от страниците на някоя книжка, че българинът трябва да се гордее, че е българин, тъй като българите имат история, а оттам и права и бъдеще.