Дърк Джентли. Холистична детективска агенция
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Dirk Gently #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Дърк Джентли. Холистична детективска агенция». Краткое содержание книги:
— Извинете, това детективската агенция ли е? — попита нерешително Ричард.
Момичето кимна, без да го погледне, и прехапа устна.
— А господин Джентли тук ли е?
— Може и да е. — Тя отметна коси назад-твърде къдрави, за да може да ги отметне назад както трябва. — А пък може и да не е. Не ми влиза в работата. Не е моя работа да го знам къде се намира. Местонахождението му в момента си е лично негова работа.
Тя измъкна последното си шишенце с лак за нокти и се опита да затръшне чекмеджето. Някаква дебела книга вътре в него му попречи да се затвори. Опита се отново да тресне чекмеджето, но без никакъв успех. Тя измъкна книгата, съдра един наръч страници и отново я набута вътре. Този път тресна чекмеджето с лекота.
— Вие секретарката му ли сте? — попита Ричард.
— Аз съм бившата му секретарка и имам намерението да се задържа на това си положение. — Закопчалките на чантата й ядосано изщракаха. — Щом има намерение да си прахосва парите за разни тъпи и скъпи месингови табели, вместо да ми плаща, нека! Но не бих го търпяла повече, много благодаря. Да знаеш как да отговаряш по телефона — ето кое е добре за бизнеса — и бих искала да видя как точно ще го прави лъскавата му засукана табела! Ако ме извините, бих искала да изхвърча навън с гръм, моля.
Ричард се отмести встрани и тя изхвърча навън с гръм.
— Прав ти път! — изкрещя глас отвътре.
Телефонът иззвъня и веднага вдигнаха слушалката.
— Да? — сопна се гласът.
Момичето цъфна пак — беше забравило шала си; този път обаче не вдигна никакъв шум, за да не я чуе бившият й работодател. После — най-накрая — изчезна.
— Да, Дърк Джентли, Холистична детективска агенция. С какво можем да ви бъдем полезни?
Пороят от френски думи, изливащ се от горния етаж, беше секнал. Някаква напрегната тишина се бе спуснала над всичко. Вътре гласът продължи:
— Точно така, госпожо Съндърланд, заплетените разводи са нашата специалност.
Последва мълчание.
— Да, благодаря, госпожо Съндърланд, но не чак толкова заплетени.
Слушалката още не беше изщракала и моментално зазвъня друг телефон.
Ричард се огледа из малкото мрачно преддверие. В него нямаше кой знае колко неща: разнебитено бюро от талашит с фурнир, стара сива кантонерка и тъмнозелено тенекиено кошче за боклук. На стената висеше плакат на „Дюран-Дюран“, върху който някой беше написал с дебел червен флумастер: „Свалете това, моля.“
Под него някой друг беше написал: „Няма.“
Под него първият беше написал: „Настоявам да го свалите!“
А под него — вторият: „Няма пък!“
Под него: „Уволнена сте.“
Под него: „Ми хубаво.“
И тук май всичко беше приключило.
Ричард почука на вътрешната врата, но никой не му отвори. Вместо това гласът продължи:
— Много се радвам, че ме попитахте, госпожо Роулинсън. Терминът „холистична“ е свързан с убеждението ми, че онова, с което са занимаваме ние тук, е фундаменталната взаимосвързаност на всичко. Аз не се занимавам с такива дреболии като прах за отпечатъци от пръсти, многозначителни боклучета от нечий джоб или някакви тъпи следи от обувки. Решението на всеки проблем аз откривам в подредбата, В тъканта на цялото. Връзките между причините и следствията често са много по-сложни и неуловими, отколкото бихме могли да предположим с нашите скалъпени наготово представи за съществуващия свят, госпожо Роулинсън.
Нека да ви дам един пример. Ако ви боли зъб и отидете на акупунктура, лекарят ви забива иглата не в зъба, а в бедрото. Знаете ли защо го прави, госпожо Роулинсън? Не знаете. Нито пък аз знам, госпожо Роулинсън, но ще го разкрием. За мене беше удоволствие да разговарям с вас, госпожо Роулинсън. Дочуване.
Зазвъня трети телефон и човекът затвори втория.
Ричард открехна вратата и надникна вътре.
Беше си съвсем същият — Свлад, или Дърк, Кджели. Малко по-закръглен в талията, с малко по-червени очички и малко по-големички торбички под тях, с малко по-отпуснат и червендалест врат, но в общи линии това беше съвсем същото лице, което толкова живо беше запомнил, надничащо с тъжна усмивка през задното стъкло на „Черната Мария“, отнасяща го към кеймбриджкия участък преди осем години.
Беше облечен с тежък, поизтъркан кафеникав костюм, който имаше вид на носен изключително по време на експедиции за проправяне на просеки през къпинови храсти в някое далечно и прекрасно минало, червена карирана риза, която, колкото и да се напъваше, не успяваше да хармонира на костюма, и зелена вратовръзка на райета, която отказваше да разговаря и с едното, и с другото. Освен това на носа му бяха кацнали очила с дебели стъкла и метални рамки, които вероятно поне частично бяха отговорни за усета му към подбора на облеклото.