![Ние [Мы - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/4/4/4/nie-my-bg-download.jpg)
Ние [Мы - bg]
- Автор: Замятин Евгений Иванович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Бърдарска
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Ние [Мы - bg]». Краткое содержание книги:
Слънце… не нашето, равномерно разпределено по огледалната повърхност на улиците слънце: това бяха някакви живи отломки, непрекъснато подскачащи петна, които заслепяваха очите и замайваха главата. И дървета като свещи — до самото небе; като опрели грапавите си лапи в земята членестоноги; като безмълвни зелени фонтани… И всичко това пристъпва на четири крака, мърда, шумоли, изпод краката ми отскача грапаво кълбо, а аз съм като прикован, не мога и крачка да направя, защото под краката ми не е плоскост — разбирате ли, не е плоскост — а нещо отвратително — меко, податливо, живо, зелено, жилаво.
Всичко това ме оглуши, задави — може би това е най-подходящата дума. Стоях, вкопчен с две ръце в някакъв люлеещ се клон.
— Нищо, нищо! Така е само в началото, ще мине. По-смело!
До I — върху фона на зелената, главозамайваща, подскачаща мрежа — нечий тънък, изрязан от хартия профил… не, защо нечий, аз го познавам. Помня: докторът — не, не, съвсем ясно разбирам всичко. Разбирам: те двамата ме хващат под ръка и през смях ме теглят напред. Краката ми се заплитат, подхлъзват се. Там — грачене, мъх, буци, крясък, клони, дънери, криле, листа, свистене…
И — дърветата се пръснаха встрани, ярко осветена поляна, на поляната — хора… или не зная как: може би е по-правилно — същества.
Това е най-трудното. Защото това е извън всякакви граници на вероятното. Сега разбирам защо I винаги упорито премълчаваше: все едно, не бих й повярвал, дори на нея. Възможно е утре да не вярвам и на самия себе си — на тези редове.
На поляната, край гол камък, досущ като череп, шумеше тълпа от триста-четиристотин… човека — така да е — „човека“, трудно ми е да го кажа иначе. Както на трибуната сред множеството лица в първия момент виждате само познатите, така и тук първо зърнах само нашите сиво-сини юнифи. А секунда по-късно — и между юнифите, съвсем ясно и просто: врани, рижи, златисти, дорести, пъстри, бели хора — явно хора. Всички без дрехи и всички покрити с къса лъскава козина — като онази, която всички сме виждали на препарирания кон в Предисторическия Музей. Но лицата на женските бяха същите — да, да, същите — като на нашите жени: нежнорозови и неокосмени, такива бяха и гърдите им — едри, здрави, с прекрасна геометрична форма. При мъжкарите неокосмена беше само част от лицето — както при нашите прадеди.
Това бе толкова невероятно, толкова неочаквано, че спокойно стоях — уверявам ви: спокойно стоях и гледах. Като на везните: претоварете едното блюдо — и после можете да трупате колкото си искате — стрелката няма да мръдне повече…
Изведнъж — отново сам: I вече не е с мен — не зная как и къде е изчезнала. Наоколо само тези, с лъщящата на слънцето като атлас козина. Хващам нечие горещо, кораво, черно рамо:
— Кажете — в името на Благодетеля, — не сте ли виждали къде отиде тя? Ей сега — само преди минутка…
Срещу мен — космати, строги вежди:
— Шшшт! По-тихо! — И космато кимнаха натам, където по средата стърчеше жълтият като череп камък.
Там горе — над главите на всички — тя. Слънцето свети право в очите ми, отсреща, и затова — на синьото небесно платно — тя се очертава рязко, въгленочерна, нанесен с въглен силует върху синьото. Малко по-горе летят облаци, но сякаш не са облаци, а камък, и самата тя е на камъка, и след нея тълпата, и поляната — нечуто се плъзгат като кораб, и лека, земята отплава под краката…
— Братя… — това е тя. — Братя! Всички вие знаете: там, зад Стената, в града, строят ИНТЕГРАЛ. И знаете: дойде денят, когато ще разрушим тази стена — всички стени, — за да прелети зеленият вятър от край до край — по цялата земя. Но ИНТЕГРАЛЪТ ще отнесе тези стени там, горе, към хилядите други земи, които довечера ще затрепкат над вас през черния нощен листак…
Вълни, пяна, вятър — в камъка:
— Долу ИНТЕГРАЛЪТ! Долу!
— Не, братя: не долу. Но ИНТЕГРАЛЪТ трябва да бъде наш. В деня, когато той за първи път ще литне в небето, на него ще бъдем ние. Защото с нас е Строителят на ИНТЕГРАЛА. Той напусна стените, той дойде с мен тук, за да бъде сред вас. Да живее Строителят!
Миг — и аз съм някъде горе, под мен — глави, глави, глави, широко раззинати уста, размахващи се ръце. Беше необикновено странно, опияняващо: чувствувах се над всички, аз бях аз, нещо отделно, отделен свят, престанах да бъда събираемо както винаги и се превърнах в единица.
И ето ме — с подпухнало, щастливо, изпотъпкано като след любовни прегръдки тяло — долу, до самия камък. Слънце, гласове отгоре — усмивката на I. Някаква златокоса и цялата като златен атлас, ухаеща на треви жена. В ръцете й чаша, явно дървена. Отпива с червените си устни и ми подава, и аз жадно, затворил очи, пия, за да угася огъня — пия сладки, бодливи, студени искри.