Тайната градина
- Автор: Бърнет Франсис Ходжсън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елен Хаджиилиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайната градина». Краткое содержание книги:
— Всичко вече е различно — каза си тя. — Тревата е по-зелена, навсякъде се показват стръкчета, растенията излизат от земята, напълват и се разлистват. Сигурна съм, че Дикън ще дойде следобед.
Продължителният топъл дъжд бе извършил необикновени неща с цветните лехи, които ограждаха алеята покрай по-ниската стена. Навсякъде никнеха и се показваха растения, които образуваха цели гнезда. Тук-там, пръснати сред стъбълцата от минзухари, вече се виждаха лилави и жълти цветове, разтворили листенца.
Преди шест месеца Господарката Мери не би забелязала как природата се събужда, но сега не пропускаше нищо.
Когато стигна мястото, където вратата бе скрита под бръшляна, тя се сепна от някакъв особено силен звук. Това бе грачене на врана, което идеше откъм горната част на стената. Мери вдигна очи нагоре и видя една голяма черна птица с лъскави пера, която бе кацнала на ръба на стената и я гледаше с умен поглед. Тя никога не бе виждала врана толкова отблизо и това я притесни малко, но в следващия миг птицата разпери крила и отлетя към градината. Мери се надяваше, че враната няма да остане вътре, и отвори вратата, като се чудеше дали все пак няма да я види отново. Когато влезе навътре, тя забеляза, че птицата е решила да остане, защото сега беше кацнала на едно малко ябълково дърво. Под дървото лежеше червеникаво животно с рунтава опашка. И то, и птицата наблюдаваха ръждивочервената глава на Дикън, който бе коленичил в тревата и работеше неуморно.
Мери бързо изтича към него.
— О, Дикън! Дикън! — викна тя. — Как можа да дойдеш тук толкова рано! Как можа! Слънцето едва е изгряло.
Той стана и се засмя, зачервен и разчорлен, а очите му бяха като частица от небето.
— Е — рече той, — станах много преди слънцето. Как да стоя в леглото! Целият свят е станал тази сутрин, да знаеш! Всичко живо работи, бръмчи, дращи, свири, строи гнезда, ухае — докато те накара да станеш и да гледаш, вместо да лежиш. Когато слънцето се показа, ливадите полудяха от радост. Тъкмо бях сред пирена и се затичах и аз като луд — тичах, виках и пеех. Дойдох право тук. Не можех да не дойда. Ами че градината ме чакаше!
Мери сложи ръце на гърдите си, като че се задъхваше. Сякаш самата тя бе тичала.
— О, Дикън! Дикън! — каза тя. — Толкова съм щастлива, че едва дишам!
Като видя, че Дикън говори с непознат човек, животното с рунтавата опашка се надигна от мястото си под дървото и се приближи, а враната изграка, литна от клона и кацна на рамото му.
— Това е лисичето — рече Дикън, като галеше малката червеникава главица на животното. — Казва се Капитан. А ето и Сажда. Сажда летеше над мен, докато вървях през ливадите, а Капитан тичаше, сякаш кучета го гонеха. И двамата се радваха като мен.
Нито едно от животните не се страхуваше от Мери.
Дикън започна да се разхожда със Сажда на рамото си, а Капитан припкаше кротко край него.
— Виж! — посочи Дикън. — Погледни как са поникнали тези, и тези, и тези! Ей, виж тези тук!
Дикън коленичи и Мери бързо го последва. Бяха попаднали на цял куп минзухари, нацъфтели в мораво, оранжево и златно. Мери наведе лице към тях и започна да ги целува.
— Не можеш да целуваш така човек! — възкликна тя, като вдигна глава. — Цветята са нещо съвсем друго.
Дикън изглеждаше озадачен, но се усмихна.
— Е, аз целувам мама така, когато се върна от ливадите след цял ден скитане, а тя стои пред вратата на слънце и изглежда много радостна и спокойна.
Те тичаха от едно място на друго и намериха толкова много чудеса, че трябваше често да спират и да си шепнат тихо. Дикън показваше на Мери издутите пъпки от розовите клончета, които по-рано изглеждаха мъртви. От тях щяха да пораснат нови листа. Той й посочи хиляди нови зелени стръкчета, които се подаваха от пръстта. Децата наведоха любопитните си нослета близо до земята и вдишаха топлия й пролетен дъх. Копаха, плевиха и се смяха до забрава, докато косата на Господарката Мери се разроши като на Дикън, а бузите й станаха алени макове, също като неговите.
Всички радости на земята бяха събрани тази сутрин в тайната градина. По едно време се случи едно още по-прекрасно чудо. Нещо прехвръкна бързо над стената и се стрелна между дърветата към един скрит ъгъл. Беше някаква малка, подобна на пламък птичка с червени гърди, понесла нещо в човката си. Дикън замръзна на мястото си и хвана Мери за ръката тъй, сякаш внезапно бяха се разсмели в черквата по време на служба.