Шпионинът

Битката при Уайт Плейнс бе показала на предпазливия Вашингтон какви са преимуществата на враговете му по отношение на организацията, въоръжението и дисциплината. Тези преимущества трябвате да се компенсират със собствената му бдителност и грижи. На атаките той отговори като изтегли войските си в планините и сър Уилиам Хау39 трябваше да се задоволи с безплодпата победа — да завладее един напуснат град. Никога след това двете армии не премериха силите си на територията на Уестчестър, но едва ли минаваше ден без отделни отряди да навлизат навътре или изгрев, след който жителите да не слушат за изстъпления, които тъмнината е прикривала. Търговецът се движеше повече по времето, през което другите почиват. Често вечерното слънце го оставяше в единия край на областта, а изгревът го сварваше в другия. Торбата му беше негов вечен спътник и тези, които следяха движението му, смятаха, че единствената му цел е да трупа злато. Често го виждаха в планинските области с тяло, превито от товара, и след това до река Харлем, с по-леки стъпки да се отправя на запад. Но тези му появявалия бяха кратки и случайни — през по-голямата част от времето никой не го виждаше. Изчезваше е месени и никой не знаеше къде ходи.

Височините на Харлем бяха заети от силни отряди, а северната част на остров Манхатън искреше от щиковете на кралската армия, и все пак търговецът успяваше да се промуши сред тях незабелязан и необезпокояван. Той също така често се приближаваше и до американските части, но го правеше така, че да не могат да го преследват. Много стражи, поставени в планинските клисури, разказваха за странната фигура, която са видели да се промъква край тях в мъгливите вечери. Тези разкази достигаха до ушите на офицерите и както вече казахме, той на два пъти бе попадал в ръцете на американците. Първия път бе избягал от Лоутън, скоро след като бе арестуван, но втория път бе осъден на смърт. Сутринта преди екзекуцията клетката бе отворена, но птичето бе вече излетяло. Това необикновено бягство бе станало, когато началник на охраната бе офицер, особено ценен от Вашингтон, и стражи, смятани за достойни да охраняват самия главнокомандващ. За подкуп и предателство не можеше и дума да става, и сред обикновените войници плъзна слухът, че има вземане даване с нечестивия. Кейти обаче винаги отхвърляше това обвинение с възмущение, защото в собствената си душа, след като размисли върху събитията, тя бе решила, че злият дух не плаща със злато. Нито пък Вашингтон, разсъждаваше нататък предпазливата стара мома — лидерът на американците можеше да предложи на служителите си само обещания и хартия. След съюза с Франция, когато среброто в страната етапа повече, въпреки че наблюдателните и очи не пропускаха възможност да надникнат в кесията от еленова кожа, Кейти никога не забеляза наред с добре познатия лик на Джордж III и образа на Луи XVI. С една дума, тайните спестявания на Харви показваха, че всичките му приходи са от англичаните.