Шпионинът

— Татко, познаваш ли ме?

Бащата бавно отвори очи и по бледото му лице премина усмивка на доволство, след която остана белега на смъртта, още по-ужасен поради контраста. Търговецът поднесе до пресъхналите му устни лекарството, което беше донесъл със себе си и след няколко минути старецът сякаш се изпълни с нови сили. Заговори, но бавно и с усилие. Любопитството накара Кейти да мълчи, страхопочитанието имаше същият ефект при Цезар, а Харви сякаш не дишаше, докато слушаше думите на отиващата си душа.

— Синко — каза баща му с гъгнещ глас. — Бог е толкова милостив, колкото и справедлив. Ако аз отхвърлих чашата на спасението, когато бях млад, сега Той ми я подава отново на моята възраст. Той ни наказа, за да се пречистим, и сега аз отивам при душите на нашето погубено семейство. След малко, дете мое, ще останеш сам. Познавам те твърде добре, за да знам, че ще скиташ цял живот. Прекършената тръстика може да оживее, но никога няма да се изправи. У теб, Харви, има това, което ще те насочва в правия път. Продължавай така, както започна, защото задълженията на живота не бива да се пренебрегват и… — Някакъв шум в съседната стая прекъсна умиращия и нетърпеливият търговец се спусна, за да разбере причината, а след него тръгнаха Кейти и чернокожият. Още с първия поглед към фигурата, застанала на вратата, търговецът твърде добре разбра каква съдба вероятно го очаква. Дошлият бе все още млад мъж, но лицето му говореше за ум, от дълго време зает със зли помисли. Дрехите му бяха евтини и толкова скъсани, че му придаваха вид на просяк. Косата му бе преждевременно побеляла и хлътналите му, сведени очи отбягваха очите на хората. В движенията му имаше нещо неспокойно, в маниерите му имаше нервност и това бе резултат от злата му душа, която не бе по-малко лоша за другите, отколкото съсипваща за самия него. Той беше добре известен водач на една от бандите мародери, които правеха набези в областта с някаква имитация на патриотизъм и които извършваха всякакви престъпления — от обикновени кражби до убийства. Зад него стояха още няколко души, облечени по същия начин и лицата им не изразяваха нищо освен брутално безразличие. Бяха добре въоръжени с мускети и щикове, и имаха необходимото снаряжение на пехотинци. Харви знаеше, че е безпредметно да се съпротивлява и спокойно се подчини на исканията им. След секунда той и Цезар бяха съблечени доколкото приличието позволява и бяха накарани да сменят дрехите си с най-мръсните от бандата. След това ги поставиха в различни ъгли на стаята и под дулата на мускетите бяха заставени да отговарят на въпроси.

— Къде е торбата ти — бе първият въпрос към търговеца.

— Чуйте ме — каза Харви разтреперан. — В съседната стая умира баща ми. Пуснете ме да отида при него, да получа благословията му, да склопя очите му и ще ви дам всичко, да, всичко…

— Отговаряй като те питам или този мускет ще те прати да правиш компания на стария склеротик. Къде ти е торбата?

— Няма да ви кажа нищо, ако не ме пуснете да отида при баща си — каза Харви решително.