Оливия Джаулс и развинтеното въображение
- Автор: Филдинг Хелен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Савина Манолова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оливия Джаулс и развинтеното въображение». Краткое содержание книги:
Дали подозренията на Оливия са поне понякога основателни, или са само плод на развинтеното й въображение? Хелън Филдинг ще даде отговор по свойствения си крайно забавен и остроумен начин, превръщайки Оливия Джаулс в една още по-щура и неуправляема Бриджет Джоунс.
Беше забавно да се вози на пикап сред туристите с раници. Задрусаха се по песъчливата писта, а после поеха по главната улица на Уест Енд. Приличаше на кръстоска между уестърн и филм за дълбокия Юг. Къщите бяха дървени с веранди. На някои от тях имаше люлеещи се пейки, на други избелели, удобни на вид дивани. Възрастна дама с бяла, накъдрена на апарат коса и бледа кожа, облечена с жълта рокля, вървеше по улицата с дантелено чадърче, а на няколко крачки я следваше висок, извънредно красив тъмнокож.
Оливия се извърна и забеляза, че русият мъж я гледа втренчено.
— Къде сте отседнали? — попита той.
— В пансиона на госпожица Рути.
— Значи трябва да слезете тук — заяви русият и удари по вратата на шофьора. Забеляза мускулите под ризата му. Той скочи долу да й помогне, разтовари сака й и го занесе нагоре по стълбите на зелена дървена веранда. — Пристигнахте — обяви и й протегна ръка. — Мортън Си.
— Благодаря. Рейчъл.
— Тук ще се чувствате добре — извика той през рамо, докато се качваше обратно в пикапа. — Ще се видим във „Ведро с кръв“.
Когато Оливия почука на жълтата врата, започнаха да падат тежки капки дъжд. Отвътре долиташе топла миризма на печено. Вратата се отвори и пред нея застана изключително дребна старица. Имаше бяла кожа, златисто-червени къдрици и беше препасана с престилка. Оливия изведнъж се почувства като в приказка, стори й се, че вътре ще завари вълк с червена шапчица, няколко джуджета и бобено стъбло.
— Е, с какво мога да ви помогна? — Старицата говореше със силен ирландски акцент. Може пък историите за ирландските пирати да бяха верни.
— Дали имате свободна стая за няколко нощи?
— Разбира се — отвърна госпожица Рути. — Влезте и седнете. Ще ви приготвя закуска.
Оливия полуочакваше да изскочи някой леприкон и да й помогне със сака.
Кухнята беше построена изцяло от дърво и боядисана с модерните през петдесетте години патешко жълто и горско зелено. Оливия седна на кухненската маса, дъждът барабанеше по покрива, а тя се замисли за това как създаването на дом няма нищо общо със строителството и зависи единствено от това как го усещат различните хора. Беше сигурна, че госпожица Рути би могла да се нанесе в аскетичния мезонет на Ферамо в Маями и да успее да го превърне в колибката на Снежанка или в Малка къща в прерията.
Закуси с пържен боб и царевичен хляб от чиния с две сини ивици, която й напомни за детството й. Госпожица Рути и обясни, че имала две свободни стаи, и двете с изглед към морето. Едната била на първия етаж, а другата, която всъщност била апартамент — на най-горния. Първата струвала пет долара на нощ, а апартаментът — петнайсет. Избра апартамента. Той имаше наклонени тавани, покрита веранда и изглед в три посоки. Приличаше на дървена къщурка в края на вълнолом. Стените бяха боядисани в розово, зелено и синьо. Имаше легло с желязна табла, а в банята — тапети, на които пишеше „Обичам те Обичам те Обичам те“ до безкрай. И най-важното — тоалетната хартия беше сгъната безупречно.
Госпожица Рути й поднесе чаша нескафе и парче джинджифилов кейк.
— Ще се гмуркате по-късно, нали? — попита госпожица Рути.
— Отивам веднага — отвърна Оливия. — Щом си разопаковам багажа.
— Идете в бараката на Рик. Той ще се погрижи за вас.
— А тя къде е?
Госпожица Рути я изгледа сякаш беше луда.
Оливия изнесе кафето и кейка на верандата заедно с вестника и полегна на походното легло с избелели цветчета. Имаше статия, озаглавена „Ал Кайда свързана с експлозията в Алхесирас“. Започна да я чете, но заспа под звуците на дъжда, изливащ се върху спокойните води на залива.
28.
На двайсет метра под повърхността всичко приличаше на сън или на друга планета. Оливия, облечена в червен бански и водолазен екип, се намираше на ръба на бездна, стръмна канара, която се спускаше на триста метра надолу в пропастта. Човек можеше направо да се хвърли, да направи салто и да започне да пада сам. Преследваше една оранжева риба балон. Беше красиво малко създание, ярко оранжево и оформено като футболна топка, с огромни кръгли очи и рижи ресници досущ като излязло от филмче на Дисни. Пасажи от невероятно сини и зелени риби избухваха около нея като шарки на плажна хавлия от петдесетте години. Дуейн, нейният придружител в гмуркането — дребничък, към двайсет и две годишен дългокос хипи, удари юмруците си един в друг, за да й напомни да провери кислорода си. Тя вдигна манометъра. Бяха изтекли петдесет минути, а й се струваха като пет. Погледна нагоре, където слънчевата светлина докосваше водата. Изпита шок, като разбра колко дълбоко се намира, чувстваше се напълно у дома си. Единственото, което трябваше да помни, бе да не се паникьосва и да диша.