Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))
- Автор: Лазаров Веско
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Люти лакърдии за благи врачани ((сборник))». Краткое содержание книги:
Павел замълча, взе си от салаттата и допи юзчето. Мито изпи своето, взе пльоската, отново ги напълни и запита:
— Какъв е този резил?
— Шъ ти кажа! При едно от поредните търтения Мустафата съ опущил и пръднал. Да пръднеш у джамия или да влезне свиня у нея е най-големио грех. Причината да съ опущи никой не мое да каже точно. Мюзевирлъците биле различни. Едни викат, че бобо дек го ял бил причина, оти сакал да излезе на раатлък. Други викат, че когато Мустафата учел у медресето, оджата му праил сефтето и му разлабил алката. Трети викат, че кога бил аскер аркадашите му праили сефтето и он започнал да съ опуща. Я си миела, че и трите работи моа да са причината, ама нейсе! Още след свършване на молитвата мюзевирлъко съ разнел из маалата и целио град. Мюзевир-българин го кръстил Мустафата дек пърди у джамията. Тоз прекор бързо се разнел из градо и след неколко дена сички го знаали като „Мустафата дек пърди у джамията.“
След тези думи Павел замези и отпи жадно една глътка, от която в юзчето не остана нищо. Мито го напълни и нетърпеливо запита:
— Е-е-е, какво общо има това с чешмата? Павел се усмихна дяволито и продължи:
— Ти не знааш турците. Они съ много честолюбиви и докачливи, особено за религията м’ги. За да изкупи грео си, он отишел у Мека и като деда си станал аджия. Горкио! Он мислел, че шъ му викат аджи Мустафа и шъ забраат прекоро му. Да, ама не станало как он си мислел. Па си му викали на прекор. Тогава по съвето на оджата он решил да направи чешма. Като напраи чешма Алах щъ му прости грео.
Чешмата е най-големио севап, който моа да направи един турчин. Т’ва си е така. Речено, сторено. Построил чешма за чудо и приказ. Сложил пьоча и на нея написал на турски и на български името си и годината. Она и до сега си стои. Както видиш и ние пием убава вода от нея. Мюзевирите врачане веднага я кръстили „Чешмата на Мустафата, дек пърди у джамията.“.
Тоа прекор не давал мира на Мустафата. Мислил он, мислил баща му, мислил и оджата и накраю измислиле да иде у Стамбол додека съ позабрави работата. Отишъл он у Стамбул, оженил съ там. Народиле му съ дечурлиа. Стамбул, Стамбул, ама Враца се си му у акъло. Като поотраснале децата он решил да си доде, като мислел че врачанете са забравиле резило. Прибрал се Мустафата у бащинио дом. Баща му аджи Якуб се бил поминал и Мустафата станал сейбия на имотете му.
Минале няколко дена, докато се уреди у бащинио дом. Сичко било добре, ама него се го чоплело това дали врачанете са забравиле прекоро му. Взел един ибрик и дошел на чешмата. Там имало едно мънинко момче, което наливало бардето си със студена вода. Изпраил се Мустафата и казал на момчето:
— Добър ден! Абе, момче, кой е напраил и кък съ вика таа чешма?
— Добър ден! Ти сигурно не си от тука. Кой я е направил пише на чешмата. Тук гя знааме като чешмата на Мустафата дек пърди у джамията — рекло момчето и продължило да си налива бардето.
Буца заседнала на гърлото на Мустафа. Разбрал он старата истина, че за резил ставаш за миг ама он съ помни цел живот. Видел он, че доброто съ забрава бързо, ама резило никога.
Като каза това Павел взе лулата, която беше позагаснала и дълбоко смъркна няколко пъти от нея. Настана продължително мълчание, което Мито наруши пръв:
— Какви хора е имало. Турчин, турчин, ама и той има чест и достойнство. Цел живот не е могъл да преглътне един дребен резил, който е направил неволно.
— Мустафата е разбрал, че водата може да изпере и измие сичко освен резило. Он разбрал и това, че никога не е късно да съ орезилиш. Ама манко ора останаа като Мустафата. Глей к’во шъ ти кажа! Народното събрание е светилището ни. У него като у джамията не моат да влазат свинье и да съ пърди. Ама глеаш к’во стана. Сега там влизат щрокави и глистави прасенца, а излизат огоени шопари, които не само пърдат, ама съ усират у него. Шъ съ усират и имат право. При таа държавна софра, при това лакомо лапанье кък нема да праат тиа свинщини. Они не съ виновни. Виновни сме ния. Като ги знаеме к’ви съ, оти ги вкарваме у таа светиня?
Павел замълча за малко и продължи:
— Много малко от них са ора и знаат, че иманье ако загубиш, пък шъ го спечелиш, ама чест загубиш ли — губиш сичко. Я не знъм от дека дойде тааа щрокава и глистава порода, ама дано съ довърши!
— Чул те Господ, бай Павле! От твоите уста в Божиите ущи! И двамата замълчаха, защото знаеха, че Господ е високо.