Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Корнелия Великова-Дарева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)». Краткое содержание книги:
— Така става обикновено — казвам мъдро. Боже, страшно интересно!
— Ако Филип разбере какво правя, сигурно ще побеснее — прошепва тя отчаяно. — Но всичко е толкова лесно. Използвам различно име… и никой не знае!
— Използваш различно име ли? — питам, неволно впечатлена.
— Всъщност, няколко различни имена — отвръща тя, като се разсмива нервно. — Сигурно си чувала някои от тях — добавя и въздъхва тежко. — Знам, че поемам огромен риск, но не мога да се спра. Да ти призная, с парите лесно се свиква.
Пари ли? Да не е ПРОСТИТУТКА?
— Клеър, ти с какво точно…
— Първо беше едно съвсем кратко материалче във връзка с ипотеките за „Мейл“ — казва тя, сякаш без изобщо да ме чуе. — Помислих си, че ако ще е така, ще мога да се справя. После обаче ми поискаха голяма статия за застраховките „Живот“ за „Сънди Таймс“. После ме потърсиха и от „Пенсия и инвестиции“. И сега вече имам по три статии всяка седмица. Трябва да правя проучванията и да ги пиша тайно, а в същото време да се държа все едно, че няма нищо… — Тя млъква рязко и отчаяно клати глава. — Понякога просто не издържам. Но вече просто не съм в състояние да откажа. Хванала съм се на въдицата.
Не, не мога да повярвам! Тя ми говори за работа! За работа!! Само Клеър Едуардс е в състояние да сервира подобно разочарование. А аз си мислех, че има някаква пикантна любовна история, тръпнех от желание да чуя подробностите… а тя през цялото време е имала предвид нещо си за работа…
В същия миг обаче нещо проблясва в главата ми.
— И казваш, че се изкарват добри пари, така ли? — питам уж нехайно.
— О, да — отвръща тя. — Около триста на материал. Така можахме да си вземем апартамента.
Какво?! Триста лири?!
Деветстотин седмично! Мамка му!!
Ето, това е то. Просто като фасул. Ще стана търсен журналист на свободна практика, точно като Клеър, и ще изкарвам по деветстотин лири седмично. Трябва да започна активно да завързвам контакти по пресконференциите и презентациите, на които ходя, вместо да се спотайвам на задния ред, за да се кикотя с Ели. Трябва да се ръкувам уверено с всички редактори от националните финансови издания и да нося на видно място баджа с името си, вместо да го пъхам в чантата си веднага щом вляза. А после дискретно да им телефонирам от офиса и да им предлагам идеи за разни материали. И готово — деветстотин лири на седмица! Върхът!
Така че когато се появявам на следобедната пресконференция, закачам здраво баджа си на видно място на гърдите, вземам си чаша кафе (никакво шампанско — тук съм с важна мисия!) и решително се отправям към Мойра Чанинг от „Дейли Хералд“.
— Здравейте — кимам по възможно най-делови и отговорен начин. — Беки Блумууд, „Успешно спестяване“.
— Здрасти — изсумтява тя без капчица интерес и отново се обръща към жената, с която разговаря. — Така че извикахме втората строителна фирма да се върне на мястото и съвсем буквално им прочетохме Закона за опазване на обществения ред!
— О, Мойра, горкичката, какво е трябвало да изтърпиш! — гука съчувствено събеседницата й.
Поглеждам крадешком към баджа на гърдите й: „Лавиния Белимор, журналист на свободна практика.“ Е, тази няма какво да я впечатлявам — тя ми е конкурентка.
Мойра обаче дори не ме и поглежда. Бъбри си с конкуренцията за ремонти и училищни такси, а на мен — нула внимание. Помотавам се край тях още малко, после измърморвам „Радвам се, че се видяхме“ и унило се отдалечавам. Господи, бях забравила колко недружелюбни са тези надути кучки от националните издания! Както и да е! Просто ще трябва да прихвана някой друг.
След няколко мига се присламчвам към един много висок тип, който виси сам, и му се усмихвам широко:
— Беки Блумууд, „Успешно спестяване“.
— Джофри Норис, на свободна практика — отвръща ми той, като ми показва баджа си.
Боже мили, тук е тъпкано с конкуренция!
— На кои издания сътрудничите? — питам любезно, с надеждата да изкопча малко полезна информация.
— Зависи — отговаря ми уклончиво той. Върти очи насам-натам из залата, като явно отбягва погледа ми. — Преди време работех в „Монетарни въпроси“, но ме уволниха.
— О! — казвам.
— Гадни копелета! — пресушава той кафето си. — Копелета! И ако ме питате за съвет: по-добре да си нямате работа с тях!
— Благодаря, ще го запомня! — отвръщам ведро. — Аз всъщност трябва да…
Обръщам се и бързо се отдалечавам. Защо попадам все на откачалници?!
Точно в този момент се разнася мелодичен звън и хората започнат да се настаняват по местата си. Решително се насочвам към втория ред, вземам оставената на стола лъскава брошура и си изваждам бележника. Ще ми се да носех очила, за да изглеждам дори още по-сериозна и отговорна. Сядам и делово се заемам да изписвам с главни букви в горния край на страницата на бележника си: „Пенсионя фонд «Сакрум»: мениджмънт на авоарите“. В същия момент на стола до мен се пльосва някакъв мъж, когото никога преди не съм виждала. Кестенявата му коса стърчи на всички посоки, мирише на цигари, оглежда се наоколо с блеснали кафяви очи.