Морелси

Не спомена нито скелета, нито черепа, но, извърнал очи, каза, че е имало доказателства, че някой е умрял там. Когато вдигна поглед, братът и сестрата се взираха един в друг. Не гъкнаха. и двамата не помръдваха; никой от тях не каза и дума. и двамата мигаха, а от очите им бликаха сълзи.

Шам се ужаси. Поглеждаше настоятелно ту единия, ту другия, отчаяно искаше да спрат. Те не хълцаха, бяха почти безшумни. Само мигаха, а устните им трепереха.

— Ама вие какво… Можете ли… Аз не съм… — избъбри Шам в отчаян опит да ги накара да кажат нещо. Те не му обърнаха никакво внимание. Момичето прегърна брат си бързо и силно, отдръпна се на една ръка разстояние и го огледа. Каквото и да бе онова, което трябваше да премине между тях, то премина. Най-сетне те се обърнаха към Шам.

— Аз съм Калдера — представи се момичето. Прокашля се. — Това е Калдеро.

Шам повтори имената, без да сваля очи от нея.

— Викай ми Деро — каза момчето. Не подсмърчаше, ала бършеше сълзите от бузите си. — Деро е по-лесно. Иначе прекадено много прилича на нейното име и можеш да се объркаш.

— Шроук — додаде сестра му. — Ние сме Шроук.

— Аз съм Шам ап Сурап. Значи… — додаде той малко по-късно, след като те не проявиха никакво намерение да заговорят — … този влак е бил на баща ви?

— На майка ни — уточни Калдера.

— Но тя вземаше татко със себе си — додаде Деро.

— С какво се занимаваше тя? — попита Шам. — Те с какво се занимаваха? — Може би не бе редно да пита, помисли си той, но любопитството така го изгаряше, че не можеше да устои. — Толкова надалече?

Шроук се спогледаха.

— Майка ни — рече Деро — беше Етел Шроук3. — Все едно това даваше обяснение. Все едно името трябваше да е познато на Шам. А не беше.

— Защо си дошъл, Шам ап Сурап? — попита Калдера. — и как разбра къде да ни намериш?

— Ами… — отвърна Шам, все още разтревожен — далеч повече, отколкото осъзнаваше — от гледката на тяхната скръб. Мислеше за прекатурения настрана влак, за праха и костите, и дрипите вътре в него. За пътешественици, за семейства и приключения с лоша съдба и за влакове, превърнали се в саркофази с кости.

— Вижте, по едно време видях нещо, което май не биваше да виждам. — Говореше припряно, а дъхът му излизаше на пресекулки. — Нещо от онзи влак. Карта памет от фотоапарат. Беше все едно… те са знаели, че ще ошушкат всичко, но са намерили начин точно това да го скрият.

Шроук го гледаха.

— Сигурно е татко — каза тихо Калдера. — Той много обичаше този фотоапарат.

— На нея имаше снимки — каза Шам. — Аз… ви видях. Снимал ви е двамата.

— Снима ни — потвърди Калдера. Деро кимаше. Калдера се загледа в тавана. — Много време мина — рече тя. — Винаги сме знаели, че е възможно те да… и с течение на времето ставаше все по-вероятно и по-вероятно. — Говореше на релсокреолски с прелестен, странен акцент. — В действителност, мислех си аз, ако се случеше нещо, ние никога нямаше да узнаем. Само ще чакаме ли, чакаме. А сега ти идваш тук с тези истории.